Продължи да гледа надолу. И видя, че войникът е мъртъв.
Извади железния си нож, клекна и обърна тялото на гръб. Сряза в плувналия в кръв корем, направи раната от стрелата достатъчно голяма, за да се намести ръката му, а след това, внимателно, бръкна в горещата цепнатина. Кремъчните ръбове бяха остри и не искаше да се пореже. Най-сетне върховете на пръстите му напипаха острието. Беше се забило в черния дроб на мъжа, срязало го беше почти наполовина. Извади го предпазливо, като се молеше да не се е счупило в кост.
Но не, бе цяло, не беше дори нащърбено по ръбовете. Глиф го избърса в пелерината на мъжа.
След това се изправи и тръгна обратно към бивака. Там щеше да има храна, а не беше ял от седмица. Този лов бе отнел цялата му сила и се чувстваше замаян.
Трябваше да прибере стрелите си от другите тела, да провери железните върхове и да намери пръчката, изтръгната от последния.
„Ето го новия ми разказ. Преди края част от рибите бяха напуснали езерото. Тръгнаха нагоре по течението. Когато се върнаха, откриха, че всичките им близки са изчезнали. В гнева си един от тях излезе от водата, остави завинаги своя свят и, благословен от скърбящия дух на езерото, дадоха му се крака и мишци, а люспите му изпадаха, заменени от кожа. Дадоха му се очи, които да могат да виждат в този нов, сух свят. Дадоха му се дробове, които не се давеха, щом се изпълнеха с въздух. Дадоха му се ръце, с които да събира оръжия.
И тогава той тръгна.“
Хората, които ловяха риба на езерото, имаха далечни родственици, там по сухите земи.
Щеше широко да хвърли мрежата си.
И да започне традицията на клане.
Осъзна, че ще му трябва име. Тъй че се нарече Глиф, та да могат други да разчитат истината на неговите деяния, и за да могат другите риби, които излизат на сушата и им се дават мишци, крака и ръце, да тръгнат с него.
И видя пред себе си стена, там на брега, между вода и суша. Раждането на традиция, в място между два свята. „Дойдох от водата, ала вече вървя по брега. А от сушата отвъд ще има потоци кръв и те ще благословят този бряг, и ще направят от него нещо свято.“
Майката на Вренек му каза, че вече е на единайсет. Това изглеждаше доста дълго време за живеене, особено след като повечето от него беше трудно. Все работа, все грижи. Бой с камшика и ритане в пищялките от господарката и всичките други малки неща, които тя правеше, за да го нарани: тези неща като че ли запълваха безбройните дни, в които беше живял.
Изгарянията от огъня бяха оставили гладки лъскави белези на дланите му, нагоре по ръцете, раменете и на лявата му буза, точно под окото. Сигурно имаше още на главата, но косата му общо взето бе пораснала отново. Тези белези бяха като места, където грубото беше изтъркано и само когато слънчевата светлина падаше върху тях, започваха да болят отново. Белегът, където бе промушен, беше по-голям и отне много повече време, докато зарасне.
Не се беше върнал при развалините на Големия дом. Чул беше от майка си, че там имало призраци. Но знаеше, че един ден, призраци или не, ще се върне там. Щеше да обиколи изгорелите развалини. Щеше да си припомни как бе изглеждало всичко преди идването на войниците. Имаше някаква причина да се върне, но все още не знаеше каква е. Идеята за това как застава на почернелите камъни на прага на Големия дом изглеждаше като края на нещо, и този край беше правилен, някак си.
Струваше си да си напомни, реши той, че цели светове могат да умрат. Не по-различно от хората. Хората, които умираха, оставяха кости. Световете оставяха развалини.
Беше спасил едно момиче в онова имение, момиче, което бе обичал, но тя вече си бе отишла. Върнала се беше при семейството си, предполагаше, но тъй като семейството не беше от околностите, никой не знаеше кои са, нито дори къде живеят. Мама нищо нямаше да му каже за тези неща. Беше просто една истина, която трябваше да преживее, тъжна като всички тъжни истини: Джиния си бе отишла.
Много изгорени места имаше вече. Черни руини на хоризонта от всички страни на Ейбара Делак. Ограбени ферми, превърнати в почернели петна по полята. Не можеше да види много от манастира оттам, където живееше с майка си, и все пак, над всички други неща, той най-много привличаше окото му: далечен хълм, назъбен от нащърбена черна стена. Любопитство го глождеше. Чудеше се дали ще изпита същото за него, както за Големия дом, като място, заслужаващо поне едно навестяване.