Мама напоследък искаше да е близо до нея. Искаше да не ѝ се губи от очите. Но той вече беше на единайсет. И изглеждаше дори по-голям, особено с белезите от изгорено. А тази сутрин, когато най-сетне бе успял да се измъкне от ръката ѝ и да тръгне по пътеката, която водеше до пътя, който водеше през градчето, а после отново нагоре от другата страна, към стария манастир, тя беше плакала зад него, протягала беше ръце като да го притегли отново до гърдите си.
Сълзите ѝ го бяха накарали да се почувства зле и той се закле да оправи всичко, когато се върне у дома. Войниците най-сетне се бяха махнали от Ейбара Делак. Бяха поели на изток, навътре в гората, която първо беше изгорена, та преминаването да е по-лесно. Но хората в градчето бяха гладни. Напускаха, защото нямаше достатъчно храна. Когато напускаха, теглейки колите си, взимаха със себе си каквото войниците не им бяха ограбили. Вренек ги беше виждал на пътя, всички тръгнали нанякъде, но като че ли никой не можеше да реши накъде, и семействата се разпиляваха в различни посоки. А от време на време някой от тях се връщаше, само за да замине отново след няколко дни, в друга посока.
Тъй че градчето, в което влезе Вренек, беше почти празно откъм хора, а тези, които все още бяха останали, общо взето си стояха по къщите. Конюшнята беше изгоряла до основи. Също и поземлената служба. Няколко мъже и жени стояха пред кръчмата, без да правят или да казват нещо, само го гледаха, докато минаваше.
Вренек спря и надникна в тясната уличка до кръчмата, сетил се за едноръкия мъж, таен приятел на майката на Орфантал, защото точно в тази уличка живееше мъжът. Но го нямаше на обичайното му място на стъпалата към мазето. След това зърна смътно движение по-навътре в сенките на уличката, нещо малко и присвито, което се мъчеше да се опази от студа, загърнато в тънко одеяло.
Тръгна натам, като стъпваше тихо, все едно се промъкваше към свита в гнездото си птица. Не можеше да си спомни името на мъжа, тъй че си замълча.
Когато фигурата се сепна и вдигна глава, Вренек спря. Видя блеснали от едно оцапано лице очи, които познаваше добре.
— Джиния?
Момичето се присви, дръпна се назад и се притисна до каменната стена, после извърна лице. Босите му ходила се измъкнаха изпод тънкото одеяло, петите им бяха черни и напукани.
— Но защо не се върна при семейството си? Мама каза, че си се върнала. Каза, че си заминала през нощта, докато спях. Докато все още се оправях.
Тя не отвърна.
— Джиния? — Вренек се доближи още малко. — Трябва да дойдеш вкъщи с мен.
Най-сетне тя проговори. Гласът ѝ беше отпаднал и уморен.
— Тя не ме поиска.
— Коя?
Тя все още бе извърната настрани, скрила лицето си.
— Майка ти, Вренек. Ти си глупак. Върви си. Остави ме на мира.
— Защо не те поиска? Аз те спасих!
— О, Вренек, нищо не знаеш.
Объркан, той се огледа. Никой не се виждаше наоколо. Хората пред пивницата не бяха дошли на помощ, нито дори да погледнат. Изобщо не разбираше възрастните.
— Разбита съм отвътре — каза тя глухо. — Няма да имам бебета. Всичко там долу ще ме боли, винаги. Това е последната ми зима, Вренек, и така искам да бъде. Няма никакъв смисъл. Никакъв смисъл във всичко това.
— Но… аз също съм разбит отвътре — каза Вренек.
Беше толкова тиха, че си помисли, че не го е чула, но после тя изхлипа.
Той клекна до нея и сложи ръка на рамото ѝ. Миришеше лошо. Миришеше като онова, което старците бяха започнали да варят в сайвантите си, и едва сега Вренек видя купчината картофени обелки наблизо — беше ги яла.
— Виж — каза той. — Ти не искаш да умреш. Ако искаше, нямаше да ядеш това. И нямаше да се мъчиш да се стоплиш. Аз те обичам, Джиния. А онова, разбитото. То боли. То е просто каквото живее вътре. Нищо повече. Отвън ти винаги си същата. Това ще си дадем един на друг — всичко, което е отвън, разбираш ли?
Тя изтри лицето си и след това го погледна, с окото, което не блуждаеше настрани от погледа му.
— Не е така, Вренек. Това изобщо не е обич. Ти си твърде млад. Не разбираш.
— Не е вярно. Вече съм на единайсет. Направил съм си копие и ще ги изловя, и ще ги убия. Телра и Фараб, и Прил. Ще забивам копието си в тях, докато умрат. А ти ще гледаш как го правя.
— Вренек…
— Ела с мен. Ела да разгледаме манастира.
— Много съм пияна, за да ходя.
— Не, лошо ти е от онова, което си яла.
— Убива болката.
— Значи можеш да ходиш и няма да боли. — Пресегна се и ѝ помогна да стане. — Аз ще се грижа за теб.