— Майка ти…
— А след манастира заминаваме. Казах ти. Тръгваме на лов, за хората, които ти направиха онова.
— Никога няма да ги намериш.
— Ще ги намеря.
— Те ще те убият.
— Вече се опитаха. Не стана.
Тя се остави да поеме тежестта ѝ, а когато я усети, го жегна тъпа болка от раната от меча. Залитнаха в първия миг, а след това изкуцукаха от уличката.
Когато се обърнаха да поемат нагоре по улицата, един от мъжете пред пивницата подвикна:
— Губиш си времето, синко. Само локва кръв ще ти донесе това.
Другите се изсмяха.
Вренек се извърна.
— Вие възрастните ме карате да се срамувам.
Тогава те замълчаха, а той и Джиния бавно закретаха нагоре по главната улица. Тя се подпираше на него и беше тежка, но той все пак беше голям, все пак беше силен, а там, където войникът го беше промушил, вече го болеше съвсем малко, не като първия път, когато си бе помислил, че може би нещо се е разкъсало.
Всички бяха скъсани отвътре. Просто някои бяха по-скъсани от други, а когато бяха лошо скъсани, единственото, което можеха да направят, беше да опазят външното да изглежда нормално. Там беше цялата работа и точно това беше животът — работа. Вренек имаше години практика в работата.
— Потиш се — каза Джиния, когато най-сетне стигнаха покрайнините на градчето и погледнаха нагоре към хълма и билото му, където се присвиваха овъглените развалини на манастира, нащърбена стена и портал без порта.
— Горещо е.
— Не, студено е, Вренек.
— Просто работя здраво, Джиния. Свикнал съм да работя и е хубаво, и знаеш ли защо?
— Защо?
Той помисли как да каже онова, което изпитваше, после каза:
— Напомня ми, че съм жив.
— Съжалявам, Вренек — каза тя. — За изгарянията ти, когато ме изнесе през горящите стаи. Трябваше да ти го кажа преди. Но ти бях ядосана.
— Ядосана? На мен? Но аз ти спасих живота!
— Точно затова, Вренек.
— Не бяха кой знае какво — каза той след малко. — Онези стаи имам предвид. Почти нищо нямаше в тях. Тъй че, където живеят богатите… все пак са си просто стаи.
Бяха започнали изкачването, вече много по-бавно. При думите му Джиния изсумтя.
— Те ще ти кажат друго.
— Видях ги. Ония стаи. Може да се опитат да ми кажат каквото си щат. Видях ги.
— Бяхте приятели с Орфантал.
Вренек поклати глава.
— Аз бях лош приятел. Сега той ме мрази. Все едно, няма да съм повече. Благородните възрастни не ме плашат вече. Орфантал не беше като тях, но съжалявам, че ме мрази.
— Благородните — отрони замислено тя и той помириса сладкия ѝ дъх. — Май си намерих мой.
Той не разбра какво има предвид. Все още беше малко пияна.
После им свърши дъхът, с който да си говорят, защото склонът беше стръмен и пътеката хлъзгава под тънката снежна пелена. Всички монаси със сигурност бяха мъртви, иначе щяха да са го помели. Нищо живо не се мяркаше пред очите им. Дори враните си бяха отишли.
Най-сетне стигнаха билото и Джиния се отдръпна от него, застана сама, но се пресегна и хвана ръката му.
Притеснен от жеста ѝ, както и от допира на тънките ѝ пръсти и свитата ѝ длан, толкова лесно потънала в много голямата му шепа, Вренек се смълча. Но се почувства много пораснал.
— Вече не ми е толкова студено — каза тя. — Нито съм толкова пияна. Но болката се върна.
Той кимна. Да, върнала се беше, и не просто там, където го беше промушил войникът. Върнала се беше в други места също, навсякъде из вътрешностите му. Болки. Дълбоки, дълбоки болки. Когато повече не можеше да ги понася и трябваше да се раздвижи, пристъпи напред и тя тръгна до него, към корубата на портата в срутената стена.
— Носеха храна в градчето и я раздаваха на бедните — каза Джиния. — Но само веднъж или дваж в годината. В годините, когато не го правеха, всички ги мразеха. Но беше само заради лоши реколти. Когато имаха само колкото да изхранят себе си. Все пак всички ги мразеха.
Минаха под арката, влязоха в осеяния с отломки двор и ги спря гледката на покритите със сняг трупове.
Джиния го дръпна настрани и ръката му се изпъна.
Но цялата болка вътре, с която се беше борил, изведнъж се оказа твърде много и кръв бе потекла от раната му от меча, и щом тя изби навън, битката беше свършила. Тъмнината го обгърна и той потъна в нея, въпреки че в мига преди да забрави всичко чу как Джиния извика, щом ръката му се измъкна от нейната.
Когато отново отвори очи, земята под гърба му беше мокра от разтопения сняг. Джиния беше коленичила до него, беше смъкнала одеялото си и го беше загърнала с него, и той видя сълзи по страните ѝ.