— Командире, Върховната жрица?
Урусандер се намръщи.
— Няколко порязвания, казаха ми. Нищо повече.
— По лицето, предполага се — каза Хун Раал, нещо в тона му издаваше насмешка. — Пратих за лечител Денъл — няма да е добре да оставим такава красота обезобразена завинаги, нали? Особено в този щастлив ден.
Урусандер изгледа навъсено Хун Раал, преди да отвърне:
— Щастлив ли, капитане? Горкият Сагандер тук е първата трагична, безсмислена жертва на този ден. Но не последната, за жалост.
— Кръв винаги е цената — каза Хун Раал и сви рамене. — За всичко, което си струва. Хайде сега, командире, не сме ли войници? И кой по-добре би трябвало да знае истината на думите ми?
— Магията взима първата си жертва — каза Урусандер, — но предполага се, неволна. Вслушай се в урока, капитане. Контролът е само илюзия — магията е безразлична към това как се използва.
— Експерт ли сте вече, командире? — попита с усмивка Хун Раал.
— Не, просто с ясен поглед. Не бързам да предам здравия си разум, способността си да мисля. Разбира се, Раал, ти имаше десетилетия практика в затъпяването на ума си. — Остави го, обърна се и се върна при коня си. С гръб към Хун Раал, Урусандер не видя мигновения гняв в погледа на Смъртния меч, преди леката му усмивка да се върне.
Очите на Ренар се спряха на Сагандер. Кръвта изглеждаше черна в рехавия сумрак, като странна брада, покрила брадичката и шията му. Очите му все още бяха отворени, но само наполовина. Тя си помисли за всички огньове, които бяха горели зад тези очи едва допреди няколко мига. „Непокорен във всяко предаване, както подобава на застарял мъж. За правите — похвална решимост, достатъчна да спечели уважение и почит. За такъв като Сагандер, уви, твърде пропита със завист и самосъжаление. Все едно — всичко вече е сиво, всеки пламък — потушен.
Човек на случайностите беше Сагандер. Нашият историк е мъртъв, но да не превръщаме това в лоша поличба. Просто не извади късмет. И този провал очаква всички ни, рано или късно.“
Урусандер яхна коня си и се отпусна в седлото.
— Кръв в храма — каза — не вещае добро.
Тя се обърна към него.
— Върховната жрица борави с тъп нож.
— В смисъл?
— Не очаквайте нищо изтънчено. Не и в тази магия, така грубо благословена от Светлината.
— Бездната да ни вземе — каза тихо Урусандер. — Ще спра тази битка.
Ренар поклати глава.
— А ако трябва да умрете, по замисъл или… — кимна към трупа на Сагандер, който двама войници вече вдигаха от пътя, — поради лош късмет, кой ще пристъпи напред, за да поиска трона? Кой ще посегне, вместо вас, за ръката на Майка Тъма?
Урусандер не отвърна, загледан към Хун Раал, който вече се връщаше към авангарда.
— Предупредете я — каза Ренар. — Предупредете я за кръвната линия на Исгин. Обявете наследника си колкото може по-скоро и не оставяйте съмнение.
Урусандер трепна.
— Моя син го няма никъде. А и да беше тук, до мен… ах, все пак щях да се колебая.
— Един отсъстващ наследник всъщност е идеален, нали?
Той я изгледа — в първия миг не я разбра. Тя извърна очи да изчака.
Роговете прокънтяха и беше време да продължат похода. Тялото на Сагандер вече лежеше захвърлено край пътя. Първите врани, които следяха легиона, накацаха в калното поле наблизо, кривнаха глави и загледаха чакащия ги пир. Времето им щеше да е кратко, тъй като в армейския обоз имаше и гробари — в края на колоната.
На първата врана не ѝ беше нужен много кураж да прехвръкне и да кацне по-близо, но какво последва Ренар не видя, защото вече беше подминала. „Ех, ето… един живот заличен. Толкова лесно.“
Скоро след това, вече наближаваха долината, Урусандер кимна и отрони:
— Както ти каза, Ренар, както ти каза.
А тя се зачуди защо изобщо я интересува.
Тейт Лорат усещаше зноя на яростта си като треска. Двайсетина оцелели от ротата на съпруга ѝ най-сетне бяха догонили легиона, носейки новината за бедствието. Глупакът беше мъртъв, войниците му — избити като зверове. Отрицателите от леса бяха спечелили велика победа, но тя знаеше, че ще е краткотрайна.
„На нас, офицерите на Легиона, трябва да се даде земя, имоти. Къде другаде освен в горите? Ще отсечем всяко дърво и няма да оставим на Отрицателите място, където да се крият. Ще ги стъпчем като палета. Ще ги одера, ще им ощавя кожите и ще направя от тях знамена за моите Домашни мечове.
Все пак… за да съм честна, не беше кой знае какъв съпруг. Глуповат, мъж, който се наслаждаваше на мисълта как разтварям краката си за други мъже… е, има и по-лоши недостатъци от това, предполагам. След като накрая се примирих. След като се отказах от идеята да го вбеся. След като разбрах, че не мога да го нараня, колкото и упорито да се опитвах.