— Какво става? — попита я.
— Ти припадна. Имаше кръв. Помислих… помислих, че умря!
— Не — отвърна той. — Не съм. Просто раната си спомни за меча.
— Не биваше изобщо да ми помагаш.
— Не мога да не ти помагам — отвърна той, натика болката вътре и се надигна.
Тя избърза страните си.
— Мислех, че съм сама. Съвсем сама, отново. Вренек, не мога да ти причиня това. Загубих всичко и нямам нищо, и трябва да си остане така.
Той я видя как стана, видя я как забърса замръзналия на коричка сняг от голите си кокалести колене и откри напуканата зачервена кожа и струпеи.
— Не можеш да ме караш да се надявам — каза тя. — Не е честно.
— Оставяш ли ме?
— Казах ти! Не мога да остана с теб!
— Не умирай в онази уличка, Джиния.
— Спри да викаш. Няма. Ще оцелея. Аз съм като теб. Те не могат да ни убият. Оставят ми храна. Не всички големи са лоши, Вренек. Не мисли така, иначе ще си много самотен. — Огледа се. — Мога да намеря наметала тук, може би дори истински завивки — чулове за коне може би. Има бараки, които не изгоряха. Ще претърся в тях и ще намеря нещо. Няма да измръзна до смърт.
— Обещаваш ли?
— Обещавам, Вренек. Сега, като се върнеш, заобиколи градчето. Не слизай до главната улица. Някои там са ти ядосани, заради онова, което каза. Пътят е по-дълъг, но мини през полята. Кажи, че ще го направиш. Кажи го.
Той избърса очите и носа си.
— Ще мина през полята.
— И изобщо не казвай на майка си за това.
— Няма. Но бездруго няма да съм там дълго.
— Остани с нея, Вренек. Ако си тръгнеш, ще разбиеш сърцето ѝ.
— Ще го направя по-добре.
— Хубаво. Това е хубаво. — Кимна му към портала. — Хайде, тръгвай.
Тъгата в него болеше повече от всичко, което бе изпитвал, но той се изправи. Студът захапа студената му риза на гърба.
— Довиждане, Джиния.
— Довиждане, Вренек.
Тогава, спомнил си съжаленията, когато бе видял Орфантал да си отива, той я прегърна силно, и всичката болка, която изпита, щом го направи, от раната от меча, от всичко друго, изглеждаше на място.
Тя сякаш се смали в прегръдката му, а след това вече го избутваше, хвана раменете му, обърна го и леко го бутна напред.
Той мина през портала.
Щеше да мине през полята, както бе обещал. Но не си отиваше у дома. Тръгваше, за да поправи някои неща, защото дори на този свят някои неща просто трябва да бъдат поправени. Мама все още щеше да си е там, когато се върнеше у дома, след като направеше всичко, което трябваше да направи. Тогава можеше да оправи нещата и с нея.
Но сега щеше да изчака да се стъмни, скрит от погледи, а след това да иде и да си прибере копието, което бе заровил под снега до старото каменно корито.
Беше на единайсет, а предишната година сякаш бе най-дългата в живота му. Сякаш беше вечно на десет. Но така е с порастването. Никога вече няма пак да си на десет.
Войниците бяха тръгнали на изток, в изгорялата гора.
Щеше да ги намери там. И да направи каквото трябва.
— Какво правиш? — попита Глиф кротко.
Сепнат, опърпаният мъж вдигна очи. Беше се свил до купчина камъни, измъкнати от замръзналата земя покрай блатото. Ръцете му бяха мръсни и зацапани с кръв от ожулено и счупени нокти. Носеше опърлена вълча кожа, но не беше негова. Наблизо, оставени на навятата със сняг земя, имаше легионерски меч, ножница и колан.
Непознатият не отвърна, впил очи в лъка в напрегнатата ръка на Глиф, с изпънатата на тетивата стрела.
— Ти си в бивака на семейството ми — каза Глиф. — Погребал си ги под камъни.
— Да — прошепна мъжът. — Намерих ги тук. Телата. Аз… Не можех да понеса да ги гледам. Съжалявам, ако съм сгрешил. — Бавно се изправи. — Можеш да ме убиеш, ако искаш. Няма да съжаля, че напускам този свят. Няма.
— Не е по нашему. — Глиф кимна към камъните.
— Съжалявам. Не знаех.
— Когато душата напусне, плътта не е нищо. Отнасяме мъртвите си близки в блатото. Или в гората, там, където е дълбока, гъста и тъмна. — Махна леко с лъка. — Но тук няма смисъл. Отнасяш телата далече, за да опазиш дома си чист, но тук вече не живее никой.
— Май ти живееш — каза мъжът.
— Бяха изгнили, докато се върна. Нищо повече от кокали… Лесно беше да се живее с тях — добави Глиф.
— Аз не бих имал куража за това — отвърна непознатият.
— Войник от Легиона ли си?
Мъжът погледна към меча.
— Убих един. Посякох го. Бях в отряда на Скара Бандарис — онези, които дезертираха и тръгнаха с капитана. Повървях с тях известно време. Но после убих един и заради убийството, което извърших, Скара Бандарис ме прогони от отряда си.