Зачервените очи на лорда се присвиха към Вренек, а след това старецът изпъшка и промърмори:
— Виждам го съвсем добре.
След малко Вренек започна да движи войниците си надолу към неравното дъно на канавката. Дъждът правеше вадички в замръзналата киша и тя се трупаше на кристали, издигаше се нагоре като малки замъци. Той събори много от тези ледени укрепления, докато подреждаше войниците в нещо, наподобяващо линия.
— Ще видим кръвта червена — каза лордът. — Тела ще направят свой дъжд, червен и горещ. Страхливци и герои се губят в гмежта… — Започна да движи войниците си надолу, за да посрещнат врага. — Междувременно знатните се проклинат едни други и след това се оттеглят, оголват фланга ми от тази страна. Смятат се за умни, разбираш ли. За разлика от Хуст, държат на привилегията да избират. И да се късат сърца сред тях, не могат да обърнат този прилив, тази вълна назад към морето на бъдещето. Отидоха си, Вренек. Една лъжа оголена. Все едно, Консортът ще вземе своите Домашни мечове и ще тръгне да те посрещне. Този сблъсък се оказва шок, защото никой друг войник не е толкова обучен или толкова яростен.
Старецът се наведе към Вренек, очите му бяха обезумели.
— Той нямаше избор, разбираш ли. Трябва да разбираш, нали? Кажи ми, че разбираш. Той нямаше избор! Нито Първият син! Те са еднакви, огледала на честта. — Постави две войничета от двете страни на канавката, едно срещу друго. — Тъй, ето така. Запомни какво виждаш тук, Вренек. Никоя скулптура няма да ги предаде в тази поза. Никой художник няма да покаже образите им в този ден. Никаква боя, казвам, нито мрамор, нито бронз. Никаква песен. Никаква поема, която да запечата този момент. Нищо, мой приятелю, нищо освен теб и мен. Техните погледи се срещат и те приемат другия, а сега влизат в битката, за да се помирят с провал. — Захлипа и забърса ядосано сълзите си.
— Ще хвърлите ли костите, милорд?
— Какво? Не. Няма нужда. Страхливци и герои, мъдрите и глупците, червената кал ги взима всички. Все едно. Веднъж се натъкнах на един заек, хванал се в клопка. Бореше се. Опитваше се да изскочи, отново и отново — а когато клекнах до него, видях как усилията му бяха оголили кожата от глезена му, чак до самата кост. А като погледнах в очите му, видях нещо. Истина. Страданието, приятелю, не е изключително за хората. Страданието е език, познат и споделен от всички същества, които живеят. Битката оголва всичко, докато остане само страданието — дори триумфалният вик издава ехото на онова, което е изгубено. Облекчението идва в сълзи, които да отвърнат на всяка скръб. Живите оплакват късмета си, а мъртвите проклинат своя. Да оцелееш означава да залиташ в неверие и да виждаш пред себе си живот, прекаран в бягство от този миг, от спомена за този ден и други като него. Бягаш, приятелю. Всеки ветеран бяга, още и още, до сетния си ден. — Затисна очите си с ръце и почна да дере челото си. — О, богове, кой смее да се изправи пред трагедията на това? Оцелелите, които трябва да живеят с тази… тази загуба.
Вренек загледа как лордът смъкна ръцете си от лицето си и започна да събаря войниците си, бавно, един по един. Без да хвърля ашиците, без нито един триумфален вик. И Вренек вече също плачеше, макар да не беше сигурен защо.
— Построй именията си — заломоти старият лорд. — Разчисти земята. Засей нивите си. Пусни стадата си. В любимите си стаи внеси най-прекрасните мебели, най-красивите гоблени. Дебели килими на пода, дърва за камината, смях на играещи деца и устни на майчината гръд. Поети и менестрели за гости, пирове за покани, богатство за показване. Докато посред нощ, пред гаснещите въглени, бягаш зад очите си. Бягаш и бягаш, вечно и вечно. — Събори още един войник в калта. — Съжали победителите, Вренек. Спечелвайки, те загубиха всичко. Убивайки, предадоха собствения си живот. Във всичко, което спечелиха, те убиха любовта, единственото нещо, заради което си струва да се бориш.
— Аз се боря за любов — прошепна Вренек. — Искам да кажа, за Джиния, която те нараниха.
Лордът примига към него, намръщи се и каза:
— Остави копието си. Бягай при нея. Върни ѝ онова, което е изгубила.
— Но… как?
— Отмъщението свива сърцето, Вренек. Не е достоен път.
Вренек избърса сълзите си и огледа нападалите войничета.
— Свърши се — прошепна лордът. — Свий знамето. Драконъс е избягал, Домашните му мечове са посечени до един. Той плаче от гняв и тъмнината го поглъща. Хуст — скъпите на сърцето ми Хуст — почти половината си отидоха. Един страхливец излезе напред, видял оголения фланг и неизбежната касапница. Събра приятелите си каторжници и с необикновена сила на духа ги поведе в отстъпление. Мнозина, които щяха да умрат, сега са живи — благодарение на него. Торас Редоун — ах, моята мила Торас — не мога да кажа съдбата ѝ. Не смея. Войниците поети още са живи — Първият син ще се радва да научи това, сигурен съм. Те се биха добре, както се очакваше, а сега, останали без коне, крачат с приятелите си Хуст. Оръжията са прибрани, желязото мълчи, ближат раните си и се гледат едни други — от ритуала е, разбираш ли? Онзи ужасен ритуал. Той отне добродетелите — до една. Чест, почтеност, вярност, дълг — край на всичко това! Нито един войник сред тях не може да намери утеха в лъжите, които ще си казват. Онези толкова нужни лъжи, които пазят мъжете и жените да не загубят разсъдъка си. Моите бедни Хуст!