— Защо не взе живота ти?
— Когато разбра истината за мен, сметна, че животът е по-голямото наказание — отвърна мъжът. — Беше прав.
— Мъжът, когото уби… какво ти направи той? Лицето ти е загрозено. Нашарено с белези. Той ли направи това?
— Не. Това лице си е мое от много време. Е, винаги си е било мое. Не. — Поколеба се, после сви рамене. — Каза жестоки думи. Ряза ме с тях, много пъти. Дори другите ме съжалиха. Все едно, не го харесваха и никой не съжали за смъртта му. Никой освен мен, искам да кажа. Онези думи, макар и жестоки, до една бяха верни.
— Виждам го в очите ти — каза Глиф. — Копнееш за стрелата ми.
— Да — прошепна мъжът.
Глиф свали стрелата от тетивата и наведе лъка.
— Дебнех войници на Легиона — каза и се приближи към мъжа.
— Имаш причина.
— Да. Имаме причини. Ти имаш своя, аз имам своя. Те държат меча ти. Те насочват стрелите ми. Те карат души да напускат тела и оставят тела да гният на земята. — Посочи кърпата, криеща долната част на лицето му, пипна я. — Те са маските, зад които се крием.
Мъжът се сепна все едно го бяха ударили, после извърна очи.
— Аз не нося маска.
— Ще убиеш ли още войници? — попита Глиф.
— Да. — Мъжът се наведе, вдигна меча и го препаса. — Имам списък.
— Списък и добри причини.
Погледна Глиф.
— Да.
— Аз съм Глиф.
— Аз съм Нарад.
— Имам храна, от войниците. Ще я споделя с теб, заради добрината ти, че си погребал обичното ми семейство. А след това ще ти разкажа една история.
— История ли?
— А когато свърша с разказа си, можеш да решиш.
— Какво да реша, Глиф?
— Дали ще ловуваш с мен.
Нарад се поколеба.
— Не ме бива с приятели.
Глиф сви рамене и отиде до огнището. Видя, че Нарад е взел камъните, които ограждаха пепелта и въглените, и ги е добавил към могилата. Захвана се да събере по-малки камъни, да го загради отново и така да затули вятъра, когато почне да разпалва огъня.
— Хората, които ловяха риба в езерото — каза, щом извади огнивото и торбичката прахан.
— Това ли е историята ти?
— Не тяхната. А за Последната риба. Историята е негова, но започва с хората, които ловяха риба в езерото.
Нарад свали отново меча си и го пусна на земята.
— Малко дърва са останали за горене.
— Имам каквото ми трябва. Моля, седни.
— Последната риба, значи? Мисля, че ще е тъжен разказ.
— Не, гневен е разказът. — Глиф вдигна глава, вгледа се в кривогледите очи на мъжа. — Аз съм Последната риба. Дошъл съм от брега. Тази история ще ти разкажа, а тя стига далече. Още не мога да видя края ѝ. Но аз съм Последната риба.
— Тогава си далече от дома.
Глиф се огледа. Огледа бивака на семейството си и разчистената земя, където бе имало кости. Погледна ивицата храсти и тънкия кръг дървета, все още оцелели. После вдигна очи към пустото сребристо небе. Синьото си отиваше — Вещицата на трона поглъщаше корените на светлината. Най-сетне погледът му се върна на мъжа, седнал срещу него.
— Да — каза. — Далече съм от дома.
— Никога досега не бях чувал риба да говори — изсумтя Нарад.
— Ако говореше, какво щеше да каже? — попита Глиф и впи очи в него.
Убиецът помълча за миг, наведе очи, а после погледът му бавно обходи земята и се спря на меча, лежащ в мръсния сняг.
— Мисля… може да каже… Ще има справедливост.
— Приятелю — каза Глиф. — В тази нощ и тук, ти и аз. Очите ни се срещат.
Борбата, последвала думите на Глиф, се разкри на обезобразеното лице на Нарад. Но след това, накрая, той вдигна очи и връзката на приятелство между двамата се скрепи. И Глиф разбра нещо ново. „Всеки от нас идва на брега. В своето време и на своето място.
Когато приключим с един живот и трябва да започнем друг.
Всеки от нас ще дойде на брега.“
4.
„Доведете ми всички деца, до едно.“
Заявление толкова благо, и все пак в ума на убиеца шейк Капло Дриим то капеше, неумолимо като кръвта от малка, но дълбока рана, тежка запушалка над мислите му, не съвсем ритмично, като изтичането на противни помисли, които е най-добре да останат скрити или категорично отречени. Има места, в които едно въображение може да блуждае, и ако той можеше просто да огради тези места и да застане на пост с извадени оръжия, щеше да плаши и гони всеки, който дръзне да се доближи. А ако някой упорстваше и все пак се доближеше, щеше да го убие без никакво угризение.
Но тънките устни на стареца, навлажнени от думите, терзаеха лейтенанта. По-скоро щеше да понесе целувката на умиращ, отколкото да гледа отново как негово високопреосвещенство Скеленал процежда през зъби онази подкана в онази окаяна зала на сенки, със зимата, пълзяща под вратите и през фугите на прозорците, зимата, трупаща сив скреж по пода и первазите. С дъх, стелещ се като дим в ледения въздух, с треперещите старчески ръце, стиснали немощно облегалките на креслото, и онова алчно нещо в дълбоките ями на очите му, неприсъщо за никой храм, за никое място, провъзгласено за свято, за никоя сфера на благопристойност или приличие.