— Консорт.
— Лорд Аномандър — отвръща Драконъс и кимва почтително, съвсем леко. Жестът е съвсем сдържан и все пак Аномандър повдига вежди. Уважението, което изпитват един към друг, винаги предшества такива официални жестове. Аномандър е безразличен към своята благородна кръв. Драконъс знае това и знае също, че това не е просто преструвка от страна на Първия син на Тъмата. И че Аномандър всъщност не омаловажава привилегията. Той просто пренебрегва всичките тези превзетости и преструвки. Точно затова тези двама мъже са приятели.
Но сега, тук, нещо се е променило.
— Виждам, милорд — продължава Драконъс, — че моите Домашни мечове са поставени на вашия източен фланг. Виждам Айвис в готовност, понесъл маската на войната.
Но Аномандър не знае нищо за връщането на Консорта на света, нито за сделките, сключени между него и Силхас Руин.
— Да, Драконъс. Те представляват изключително могъщ юмрук, както легионът на Урусандер скоро ще открие. А празнината между тях и легиона Хуст се държи от Силхас Руин и моите Домашни мечове.
При тези думи Драконъс се обръща и впива поглед към далечния западен фланг, където вълнение раздвижва редиците на знатните. Лицето му се напряга, но само за миг, и погледът му отново се връща на Аномандър.
— Милорд, вашият брат дойде при мен като командир на този ден.
Погледът на Аномандър става по-остър.
— Извадил съм меча си — отвръща той. — Заел съм подобаващото ми място.
— Следователно, милорд, и аз трябва да заема своето.
Между двамата мъже настъпва мълчание.
Толкова просто? Консортът потегля, за да поеме командването на своите Домашни мечове, силно на източния фланг на Аномандър. Събраните благородници се разпръсват в показна ярост. Уязвен от оскърблението, западният фланг се разпада. Части се обръщат кръгом, оттеглят се, крачат назад възмутено. И отведнъж изходът на битката вече е несъмнен.
Райз Херат извърна очи от паното. Вдигна глава като удавник, който се бори да изплува на повърхността, и се огледа. Бронзови и мраморни статуи го обкръжаваха, цветовете им — в рязък контраст. Велики водачи, героични войници, дори няколко учени и висши сановници. Никакъв ред нямаше в това гъмжило и докато ги оглеждаше, Херат чуваше в ума си усилващия се грохот на битка. Сред размитите сенки на залата въображението му оживи всяка статуя, щом оръжията се извадиха, щом избиването започна.
Вдиша рязко. Врявата затихна и всички фигури замръзнаха…
Магията бе развихрена. И в същото време обезсилена, станала безполезна, щом Светлината се вкопчи в смъртна схватка с Мрака. Всяка друга възможност избягва необходимостта от какъвто и да било знаменателен миг. Аномандър, Драконъс, Келарас, всички те — разбити от пъклената магия. И Хун Раал крачи през поле, превърнато в костница. Дори победният легион е смълчан, ужасѐн от касапницата.
Не. Нека оставим магията настрана. Всяко оръжие ще бъде посрещнато, от меч или щит. Страх и упорство, провал и триумф, окаяният танц се изиграва докрай. Но дори това все още предстои. Върни ни при Драконъс и Аномандър. Жреците са отвърнали на Хун Раал. Нищо не се е променило.
— Презирам магията — казва Първият син с тих, колеблив глас. — Това ли ни чака? Нима Хун Раал и тези като него ще превърнат битката в пародия?
Лорд Драконъс хвърля поглед към Келарас, изражението му е неразгадаемо. Тръгва и застава до Аномандър. Келарас подкарва коня си по-близо до двамата.
Двамата лордове гледат към долината, където лапавица се трупа на ивици сиво-бяло по разбитото дъно. Тук-там все още се вдига пара или дим от разровената земя.
Драконъс проговаря.
— Ще ми откажеш ли, приятелю? Не сме ли се сражавали рамо до рамо преди?
Аномандър като че ли трепва за миг, преди да се обърне към Консорта.
— Търсиш позволението ми ли, Драконъс? Защо?
— Ако ми заповядаш да се оттегля, ще го направя. Но ме разбери, Аномандър. Ще си взема Айвис и моите Домашни мечове.
— Готов си да разбиеш сърцето му значи.
Драконъс присвива очи към Айвис в далечината, където той е начело на своята конна част… и погледът му е впит в неговия лорд, сякаш само очаква призива.