— Разбирам. Треската го е обзела. Не би трябвало да съм изненадан от това.
Аномандър кимва.
— Легионът на Урусандер се подготвя да настъпи. — Оглежда вражеските редици, а след това задава един съдбоносен въпрос: — Как е Майка Тъма?
Драконъс като че ли трепва от простия въпрос на Аномандър.
— Тя отказва присъствието ми. Боя се, че знае какво мисля и че онова, което е между нас, вече е наранено.
— Фатално ли?
— Не мога да кажа. Би ли искал да е така?
Аномандър поклаща глава.
— Не, никога това, Драконъс.
Няколко мига изтичат, докато двете армии се колебаят, докато небето губи волята си и леденият дъжд замира, и странна, уморена тишина завладява сумрака. После Драконъс казва:
— Мога да го поправя.
Нещо преминава по лицето на Аномандър, все едно че току-що е понесъл шамар, но той кимва бавно и казва:
— Драконъс, трябва да почета тази твоя любов, този твой кураж.
— Ще го поправя — казва отново Драконъс.
— Поемете командването на своя фланг тогава, сър. Айвис и Силхас Руин ви чакат.
— Ще водя моите Домашни мечове — казва Драконъс. — Твоите оставям на твоя брат, разбира се.
— Както желаеш.
— Аномандър?
— Да?
— Няма да отстъпим.
— Да, Драконъс, не очаквам.
— Тя ще види това, нали?
Аномандър не отговаря.
Драконъс прокарва ръка по лицето си и добавя:
— Остава проблемът с твоя брат, Силхас Руин.
— Драконъс?
— Тръгнах насам, приятелю, чудейки се дали си присвоил моите Домашни мечове. Дали просто си ми ги отнел.
— Аа, разбирам. А ако бях?
— Ще говоря с Айвис по въпроса. Аномандър, предпочетох да вярвам, че не си.
— Благодаря ти — отговаря Аномандър.
— Твоят брат…
— По-късно може би — заявява Аномандър с особено категоричен тон.
Драконъс поглежда приятеля си, с изражение твърде близко до примирението, а после отива при коня си. Яхва го и препусва към левия фланг, за да поеме командването на Айвис и своите Домашни мечове.
Райз Херат примига и избърса очите си. Беше най-кратката възможна пауза и ето, че грохотът на битката се върна, дразнещото разногласие на почернял бронз и избелял мрамор, статуите, пленени в своята безнадеждна война.
Самата плът предава бронята и бушуващите мечове на Хуст. Затворници, престъпници, умиращи в името на цивилизация, която ги е отхвърлила. Твърде непригодени, за да живеят, сега умират с десетки.
Айвис пада, биейки се за своя лорд. Силхас Руин беснее и плаче, докато сече с меча си всички дръзнали да се доближат. Лорд Аномандър стои плувнал в кръв. Изсякъл е пространство около себе си и вижда най-сетне неизбежния край на тази касапница. Изгазва от бойното поле, изкачва се по разкаляния склон. И стига до знамето на Тайст Андий — държи го един младеж. Лордът взима високия прът от ръката на момчето…
А Драконъс? Никъде не се вижда. Тялото му никога няма да бъде намерено.
Не е лесно да се убие азатанай.
Херат вдигна ръце към очите си, хвърли ужасната гледка в благословената тъмнина. „И ние направихме това. Емрал и аз… Бездната да ни вземе.“
Знамето се килна и се люшна надолу.
„Свърши. Всичко свърши.“
Изстена и тръгна залитайки през залата, блъскаше се в статуи, очите му все още бяха покрити от проклетите длани. Падаше и трескаво ставаше. Объркан, насинен, разранен, вървеше сред извисяващите се фигури. И се изгуби.
Бяха го обкръжили. С ръце, зацапани със собствената му кръв, се пресягаха към него. Той изкрещя, хвърли се напред и залитна.
Залата отекна от виковете му и хиляди гласове завиха от болка и скръб.
Всичко в името на един мъж.
— Тя ще те види веднага.
Върховната жрица Емрал Ланеар трепна и вдигна очи към азатаная на прага. Всмукна нова порция дим, напълни дробовете си и усети познатата захапка, шока, притъпен до смътна наслада. Намръщи се на грамадния брадат мъж и поклати глава.
— Съжалявам. Кой ще ме види веднага?
Почти свенливо Гризин Фарл пристъпи в стаята.
— Майка Тъма. Твоята богиня. — Сви рамене и добави: — Раненото сърце се свива, все едно свиваш юмрук. Тя ще те види сега и ти на свой ред ще я видиш. От тъмнината, проявление от плът, кръв и, навярно, сълзи.