Ланеар издуха облак дим и изсумтя.
— Малко е късно за това.
— Такива неща не минават бързо, Върховна жрице, дори за богиня.
След малко Ланеар се надигна от стола си.
— Дошла ли е вест от Тарнс?
— Още не.
Тя видя колебанието му и кривна глава.
— Кажи ми. Ти несъмнено имаш свои начини да… виждаш разни неща.
Той въздъхна.
— Лорд Аномандър е свил знамето. Битката е свършила. Лиосан се приближават към града, триумфално. Мнозина са мъртви. Е, можеше да е и по-лошо.
Тя седна отново, краката ѝ бяха останали без сила, и посегна с разтреперана ръка към наргилето.
— А… Драконъс?
— Заминал.
— Не е мъртъв?
Гризин Фарл извърна поглед.
— Заминал, мисля, е по-добра дума.
— Майка Тъма знае ли това?
— Знаела го е от доста време, да.
Ланеар издуха облак дим и изгледа азатаная през булото от къдреща се белота.
— И сега тя ще види своята Върховна жрица.
— Да.
— Защо?
— Допускам — отвърна той колебливо, — че трябва да се направят някои приготовления. За бракосъчетание.
След малко тя стана отново и заоправя халата си.
— Води, азатанай.
Хирург Прок се подпря на перваза на прозореца и с дланта на дясната си ръка разтопи леда по тънкото леко грапаво стъкло.
— Флагът на кулата е спуснат — каза след малко. — Поражение. Капитулация. Окупация. Но пък… — добави, щом се изправи и се обърна към Сорка, — те са чужденци само по обичай и скоро това ще избледнее. Предвиждам смесване в бъдеще и не мога да не се зачудя що за потомство ще роди такъв съюз. — Вдигна шишенцето си и отпи глътка спирт.
Сорка отиде до един плюшен стол и седна тежко на него.
— Внимавай с факлата, да не ти се подпали дъхът.
— И да са огън думите ми, пламъкът е малък.
Тя взе едно шило и започна да чисти лулата си.
Прок погледна към вратата, през която лейди Сандалат и дъщеря ѝ бяха излезли преди малко, тръгнали за онази съдбовна среща със сина ѝ. Чул беше, че в Цитаделата има двама заложници, единият — момиче, почти подивяло от занемареност. Орфантал беше другият. Незаконният син на Сандалат.
— Много съм пиян — призна той. — Но предложеното изтръпнало облекчение се оказва фарс за усещането. Сърцето ми все още се къса, но само чувам смътно приглушен хлип. Такъв е съмнителният дар на пиенето.
— Познаваш ли със сигурност сигнала на флаговете, Прок?
Той кимна.
— Заради престъпленията ми. Някъде на изток знамето се е смъкнало. Защитниците на Майка Тъма са разбити. — Сви рамене. — Победа и поражение. Двете състояния са замръзнали във времето. Моментът е избуял, но цветът бързо вехне.
— Видял си твърде много битки — отбеляза Сорка.
— Да, но трябва да те уверя, че и една е твърде много.
Тя разпали лулата си.
— Е, а сега? Сватба.
Прок кимна.
— Тържество, твърде тържествено, твърде фалшиво. Виждам съпруг и съпруга, застанали в кръг от върхове на мечове. Ще се усмихнат ли те сега? Ще стиснат ли ръце? Наистина ли троновете ще са един до друг? Тронна зала, наполовина обагрена в светлина, наполовина потънала в мрак? Пиенето отслабва силата на въображението ми, както винаги, което смятам за благослов.
— Любопитството ти притъпено ли е?
— Не притъпено, просто студено и безжизнено. А ти?
— Ще е неловко — каза тя, след като помисли малко. — Притеснени свидетели ще се мъчат да намерят точните думи, ще се напрягат да докарат нужните усмивки и да изрекат поздравленията. Церемонията прави усилия, но се проваля накрая. Аз поне се радвам, че ще избегна поканата.
Той ѝ се усмихна тъжно.
— На нас, от простолюдието, ни е спестена церемонията, макар да допускам, че предстои известна публична демонстрация. Тези символи са необходими, макар и само за да облекчат тревогите ни.
— Умът на лейди Сандалат е разтревожен — каза Сорка, забила очи в чашката на лулата си.
— Травмата е тежка — отвърна Прок. — Умът ѝ трябва да се дистанцира, да се отдръпне някъде. Може би в детски спомен — разсъди той, — в някое убежище.
— Тя не е дете, докторе.
— Да, не е. Нещо обаче се е изкривило в душата ѝ.
— А боиш ли се за детето?
Той я погледна рязко.
— Кое от двете?
Сорка извърна очи. После изведнъж заговори отново, макар тонът ѝ да беше сдържан.
— Как са сметките, чудя се?
— Моля? Кои сметки?
Тя се намръщи.