— Непълен? Все едно. Тук си.
— Поел си командването. Какво би искал да направя, приятелю?
— Порицаваш ли ме от нейно име, Консорт?
— Не. Чух, че си нарекъл меча си Възмездие. Колко сигурен си в своята правота, Аномандър? Мисля, че така назован, мечът ще изисква от теб чистота на целта. Разбира се — добави той и леко сви рамене, — ще трябва да потиснеш всичко друго.
— Нима? Драконъс, нашите клетви спечелиха ли правдивост в този нов, чародеен век?
— Така мисля, да.
— Възмездие — отрони Аномандър замислено, присвил очи към вражеските сили отсреща.
— Размишлявал съм — продължи Драконъс — над идеята за праведен меч. Не както я схваща лорд Хенаралд с неговото желязо Хуст. Не бих ценил мнение от своето избрано оръжие, бих искал само определена ефикасност. Справедливостта, ако такова понятие трябва да съществува, трябва да е в ръката на онзи, който държи меча.
— А как ти би назовал своя нов меч? — попита Аномандър.
— Има нещо вродено хаотично във всяко оръжие. Разбираш ли това?
— Ако му липсва морален гръбнак, то да, разбирам го много добре.
Келарас слушаше тези двама мъже, с тяхната безсмислена и наглед неуместна дискусия, толкова встрани от настоящия момент, при нарастващото напрежение на двете армии, които скоро щяха да се сблъскат. Зачуди се, за първи път, дали и двамата не са луди.
— Тогава — попита Драконъс, — ще извадиш ли този ден своя меч в негово име? По-важното, можеш ли? Говорех за онова, което трябва да се предаде, за да не те провали оръжието ти.
— Приятелю — каза Аномандър, — твоето присъствие носи разкол.
— Знам.
— Ще загубим благородниците. А след това ще загубим тази битка.
— Ще ме отпратиш ли при това положение, Аномандър?
— Решен съм да се бия за теб, Драконъс.
— Да, виждам това.
— Но ако пожелаеш да напуснеш… вземи своите Домашни мечове.
— Как мога? — попита Драконъс. — И как можеш ти, който си готов да стоиш вместо мен тук, да ме подканяш към такова нещо?
Аномандър отвърна:
— Казвам какво е възможното, без да има вина.
— Твоят брат, мисля, не те разбира много — отбеляза Драконъс. — Нито мен, изглежда.
— Моят брат?
— Все едно. Ние сме тук и никой от двама ни не възнамерява да отстъпи. Готов си да се биеш в мое име. Аз, следователно, ще се бия в твое.
Помълчаха. Най-сетне Драконъс каза:
— Ще отида при Айвис.
— Сбогом, Драконъс.
Драконъс яхна коня си, поколеба се за миг, след което отвърна:
— И на теб сбогом, Аномандър.
И подкара коня към своите Домашни мечове.
Първият син отново погледна към легиона на Урусандер. Войници се бяха спуснали да помогнат на олюляващия се Хун Раал да се изкачи по склона.
— Келарас.
Сепнат, Келарас слезе и отиде при Аномандър.
— Милорд?
— Какво направи моят брат?
— Говори с Драконъс.
— И?
— Убеди го да избяга.
— Да избяга?
— Драконъс се съгласи. Разбра необходимостта, милорд. Но иска да вземе своите Домашни мечове в изгнанието със себе си.
— И откри, че са тръгнали с мен.
— Да, милорд.
— Значи щеше да избяга.
— В името на любовта, милорд, да.
— Да го принуди към този избор, Келарас, е безсъвестно.
— Сър, бяхме отчаяни.
Аномандър се обърна рязко към него.
— Бил си съучастник в това? Добавил си своята тежест към настояването на брат ми?
— Милорд, бях свидетел. Това и нищо повече. Вашият брат не се интересува много от съветите ми.
— И все пак… а, разбирам. В крайна сметка тъкмо Силхас ме доведе тук. — Отново се обърна към долината. — Добре.
„Добре? И нищо повече?“
— Милорд? Да се върна ли при лорд Силхас Руин? Какво да му предам?
Аномандър вече се беше обърнал към левия фланг и гледаше как Драконъс спира до Силхас. Започна спор, но двамата бяха твърде далече, за да се чуе нещо. Въпреки това Келарас успя да види изненадата и стъписването на Руин. Миг по-късно братът на Аномандър беше на коня си и яздеше бързо… не към Аномандър, а възви зад строените редици. Яздеше, осъзна Келарас, към благородниците.
„Няма да стигне там навреме. Те са видели Драконъс. Разбрали са какво става.“
— Никакво послание — каза Аномандър. — Присъедини се към моите Домашни мечове, капитане. Ще трябва да действаш на мястото на брат ми.
— Да, милорд.
— А, още нещо.
— Да, милорд?
— Ти и моите Домашни мечове сте под командването на лорд Драконъс.
— Сър?
— Моят приятел е тук в името на любовта, капитане. В отсъствието на каквото и да било друго не е ли това достойна кауза? Нека вземем неговата страна.