Келарас погледна към далечния десен фланг.
— Милорд, благородниците няма да бъдат толкова сантиментални…
— Сантиментален ли съм? Толкова нищожно нещо ли е любовта, та да бъде откъсната и пусната на земята при първия дъх на презрение? Пренебрежението към любовта е престъпление на душата, от което бъдещето ще извърне лицето си.
— Едва ли ги плаши такава съдба, милорд.
— Ще се научат, капитане. Заклевам се.
Усетил ново присъствие, Келарас се извърна и видя на няколко крачки зад тях Каладън Бруд. Огромният азатанай бе неподвижен, изражението му не издаваше нищо. Аномандър проследи погледа му, изсумтя и рече:
— Започнал бях да се чудя къде си, Каладън.
Азатанаят понечи да заговори, но после вдигна лицето си към небето и се намръщи.
— Лорд Аномандър — каза, сякаш с раздразнение, — няма да има повече магия от врага днес.
— Нима? Да сляза ли тогава долу при онзи храбър жрец…
— Пратете войници да го приберат.
— Техният живот по-малоценен ли е?
— Не. Но вие ще сте нужен тук, защото битката скоро ще започне.
— Гарантираш ли за тяхната безопасност?
— В прибирането на нещастния жрец? Да. В предстоящата битка, уви, такова нещо не е възможно.
— Да, не е — отвърна Аномандър. — Освен ако, разбира се, не решиш да пробудиш онова, което е вътре в теб, както направи в замъка на Драконите.
— Милорд, да избия врага ви, така ли?
— Можеш ли?
Каладън Бруд кимна.
— И да убиеш хиляди? Би ли понесъл това бреме?
Каладън Бруд отвърна озъбено:
— Няма да е мое, нали?
Келарас ги слушаше вцепенен. На далечния десен фланг струпаните части на Домашни мечове бяха започнали да се разкъсват и сред знатните благородници цареше хаос — в който Силхас Руин тъкмо навлизаше.
В отговор на въпроса на Каладън Бруд Аномандър каза:
— Прав си. Няма да е твое.
Азатанаят отново погледна към тежките облаци.
— Но бих те посъветвал да решиш веднага, Първи сине.
— Една-единствена дума от мен може да спечели тази битка, а с нея — цялата война.
— Може — отвърна Каладън.
— Връщане на Драконъс при неговата любов. Край на навлизането на Лиосан в нашето владение. Дори спасяване на драгоценната собственост на благородниците.
— Точно така.
Няколко войници забързаха надолу към двамата жреци, които вече лежаха един до друг: единият мъртъв, другият — може би на косъм от смъртта.
— Страхливец ли съм — попита Аномандър, — ако откажа да ти разреша да избиеш враговете ми? Ако ти откажа, азатанай…
— Ще загубите тази битка, милорд, и много от вашите Тайст Андий ще умрат. Наместо това, сър, ви предлагам само смъртта на лиосаните. Но както казах, времето е кратко. Изчакате ли твърде дълго, ще имам равностоен противник.
— Хун Раал?
— Не. Той все още е твърде непохватен с мощта на Стихийната светлина. Друг идва. И не е далече.
Внезапно настръхнал, Келарас се намеси:
— Простете, господа. Азатанай, за някого от вашите ли говорите?
Каладън Бруд въздъхна и кимна.
— Онази, която сте нарекли Т’рис. Загрижена само да поддържа равновесието, боя се. Сантименталност, поразила мнозина от расата ми.
— Но не и теб — каза Аномандър.
Азатанаят сви рамене.
— Ти поиска мир, Първи сине.
— Моят отговор на всичко, от което се боя. Моята отговорност пред всичко, което ме застрашава. Каладън Бруд, ти би искал да видиш, че съм станал тиран в името на чистотата, в името на един мир, който се поддържа на всяка цена.
— Да, милорд.
— Азатанай, трябва да ти откажа.
— Разбирам…
— Нима? Наричам това арогантност. Тази война е на тайстите. Не ни оправдавай. И не си ти този, който има право на такова оправдаване. — Погледна намръщено Келарас. — Тръгвай, капитане, веднага!
— Да, милорд.
След малко Келарас вече яздеше към левия фланг, а в ума му бушуваше буря. „Ти ли порицаваш сантименталността, Аномандър? Проклет глупак, как иначе да се нарече това, че току-що предаде сигурна победа?“
Видя напред лорд Драконъс и Айвис до него. Двамата вече бяха заели позиция пред своите Домашни мечове и беше ясно, че те ще поведат атаката.
„Нито мисъл за страх тук, с тези двама глупаци. Бездната да ме вземе. Сантименталност!
Ще си я спечелиш отново, така ли, Драконъс? С този сумрак и задушаващото му безумие? Боя се, че няма, сър. О, Майко, спаси ни. Но ме е страх, че няма.“
А сега, цяла вечност по-късно, битката беше свършила, а нощта все още се задържаше, затаен дъх в небесната твърд. Келарас стоеше замръзнал насред бойното поле. Тук-там се движеха хора, предлагаха помощ колкото можеха на падналите, които все още бяха живи. Тук, най-сетне, носената униформа беше без значение, след като всеки жален вопъл нямаше цвят и дори кожата, бяла или черна, бе станала еднаква в калта.