„Доведете ми всички деца, до едно.“
Можеше да си напомни, че старите са безполезни в повечето отношения. Крайниците им бяха слаби, сърцата немощни, а умовете им се плъзгаха и въргаляха, или ги завличаха мръсни потоци, които малцина биха нарекли мисъл. И въпреки това можеха да поддържат, всеки поотделно, тучни градини на страст.
Капло нямаше да се поддаде на жалост в такива места. Отвращаваше се да откъсне сочния плод, след като знаеше добре отровните сокове, които таи в себе си всеки от тях. Растежът не е доказателство за здраве, а една градина, избуяла със сласт, се подиграва с всякаква идея за почтеност.
— Изражението ти, приятелю — подхвърли магьосник Реш, — може да обърне на зимна буря. Виждам небе, изпълнено със страх, когато наведеш лицето си към пътя пред нас, а това не ти е присъщо. Не ти е присъщо изобщо.
Капло Дриим поклати глава. Вървяха по тясната камениста пътека един до друг. Денят беше сив, унил и невзрачен. Ниските хълмове от двете им страни бяха изгубили всякакъв цвят.
— Зимата — каза той — е сезонът, който изцежда живота от света, а света — от очите ми. Има нещо мръсно, Реш, в тази оголена рамка. Не съм склонен да се радвам на гледката на сбръчкана кожа и голи кости.
— Човек оформя само онова, което вижда, убиецо, и вижда само онова, което първо би искал да оформи. Не можем да помирим това, което е вътре, с това, което лежи отвън, тъй че ги подхвърляме от ръка на ръка както жонгльор подхвърля горещи камъни. Тъй или иначе, плътта ни изгаря.
— Готов съм да благословя мехурите — изръмжа Капло — и да забележа болката като съвсем истинска.
— Какво те терзае, приятелю? Не съм ли аз киселият от двама ни? Кажи ми извора на безпокойствата си.
— Апетитите на едни старци — отвърна убиецът и отново поклати глава.
— Огъваме свята хармония пред профанна нужда — каза Реш. — Голи цифри. Негово високопреосвещенство изрече само каквото е писано.
— И изричайки го, одра кожата от гибелни апетити, които са си само негови. Това ли е тайната съблазън на светите слова, магьоснико? Тяхната драгоценна гъвкавост? Виждам как се извиват и усукват като въжета. И всичко това, ни повече, ни по-малко, в името на един бог. Всъщност изпълнено като ритуално умилостивяване. Как тогава да си представя погледа на този бог като доволен или одобряващ? Признавам ти го, на този път: вярата ми вехне със сезона.
— Вяра, каквато не знаех, че имаш. — Магьосникът прокара ръка през буйната си брада. — Нетърпеливи сме, вярно е, да объркаме спасението с прераждането и да си представим душа, съживена в черупката си. Но такива пламвания са кратки и лесно пренебрежими, Капло. Скеленал и неговите апетити скимтят в самота — всички сме се уверили в това. Нито едно дете няма да припари до него.
Капло поклати глава.
— Хайде натисни през столетията и погледни още веднъж нашата вяра. — Махна с ръка, макар жестът му да се разколеба, след като пръстите му се вкочаниха като птичи нокти във въздуха. — Гъвкави слова за гъвкавия ум на детето, което по предписание ние месим и ръчкаме, и така правим нови форми от стари. И с тази бъркотия заявяваме подобрение! — Дъхът му излезе на облак. — Природата налага своите познати шаблони — онези разгръщащи се гънки, криещи се под всеки череп, било то черепът на мъж, жена, дете или звяр. Виж нашите потомци, Реш, натежали в халати и пищен брокат. Виж тържествените им процесии на мигащата светлина на факлите. Монотонните им химни, които са изгубили всякакъв смисъл. Чувам копнеж във всеки нечленоразделен гърлен стон.
— Чуй ме! Открил съм една истина. От мига на прозрение, на изумителното раждане на една религия, всяко следващо поколение само се отдалечава, стъпка след отминаваща стъпка, и това пътуване през вековете бележи едно жалко престъпване. От свято към светско, от свещено към профанно, от блясък към маскарад. Ние завършваме — религията ни завършва — в имитация, кикотът едва е сдържан и сред енориашите хор подредени лица гледат, безпомощни и скръбни. Докато в сенките зад олтара мъже с мръсни пръсти посягат към деца. — Замълча и се изплю на земята. — Под очите на един бог? Наистина, кой ще им прости? И още по-вярно, приятелю, колко сладък е нектарът на тяхното унижение! Подозирам всъщност, че тази жажда е в сърцевината на тяхната слабост. Да се насладят в непростимата вина е самовъзнаграждението на душата им.