Някой се приближи към него отляво и Келарас бавно се обърна. Беше Силхас Руин. Келарас прикри гнева, който изпитваше, зад маската си на войник, зад безчувствената външност на оцелелия.
— Милорд.
— Той сви знамето?
Келарас кимна и каза:
— И сега капитулира официално.
Силхас Руин беше ранен, кръвта се беше спекла по рамото му.
— Благородниците бяха, Келарас. Нашите предатели. Кръвните деца на самата Майка Тъма. Видя ли Хуст, капитане? Видя ли как държаха? Нямаше и да помисля, че е възможно. Каторжници. Убийци. Това желязо наистина е магия. — Стоеше, вече загледан към брат си в далечината. Въздъхна и повтори: — Той сви знамето.
— Милорд, ранен сте…
— А, това ли? Инфайен Менанд. Нападна ме, докато бях ангажиран с двама други. Опита се да ме удари в гръб, но я усетих.
— Съдбата ѝ?
Силхас сви рамене.
— Тя беше Менанд. — Помълча малко, след това попита: — Капитане, легионът Хуст… изтеглянето им по заповед на Редоун ли беше?
— Не знам, милорд. Знам само, че близо хиляда от тях лежат мъртви, без да са отстъпили нито крачка. — Поколеба се за миг, после добави: — Ако наистина командир Торас Редоун е заповядала отстъплението, постъпила е правилно.
Напрегнатото лице на Силхас Руин трепна в студена полуусмивка.
— Ах, капитане, изказаното ви мнение уталожва мъката на този свят.
— Едва ли, сър. Всъщност — добави той по-твърдо — в този ден ние нанасяме страдание на този свят. Единственото облекчение от него вече се нарича смърт.
— И поражение — каза Силхас Руин. Презрението му отпреди миг беше изчезнало. Той присви очи към далечната гледка. — Ах, сега Хун Раал излиза на преден план. Изчерпан, но все пак въпреки разстоянието виждам мръсната му усмивка.
— Да — отвърна Келарас, макар и да не си направи труда да проследи твърдия поглед на Руин. — Изглежда, ще има бракосъчетание.
Силхас Руин кимна и изплю червено в калта в краката си.
— Удари камбаните, мъдри граде Карканас. Изкарай своите бежанци по улиците. Развий червените превръзки, за да направиш подходящи знаменца и вимпели. Положи на земята оръжията, за да направиш пътеката за нашите крал и кралица. Нещо нащърбено и зацапано под краката — не беше ли желязото първата ни слава, капитане? Самото раждане на тайстите, ако трябва да се вярва на легендите. — Махна с ръка, повече червена, отколкото бяла. — Както подобава за момента.
— Милорд, видях дракон. В небето. В бурните облаци.
— Аз не.
Келарас се намръщи, но осъзна, че няма какво повече да каже.
— Капитане.
— Милорд?
— Моят брат все още стои сам. Не сте ли от неговите Домашни мечове? Вземете оцелелите си и отидете при него.
„А вие, неговият брат?“
— Да, сър.
Келарас се обърна да повика войниците си. Когато се събраха около него, видя, че Силхас Руин е тръгнал на запад, сякаш се канеше да продължи пешком до Карканас. След това погледна на югоизток и видя последните от легиона Хуст, стигнали до билото. Вопълът на желязото им, едва доловим, но ясен, се носеше в ледените сълзи на вятъра.
Празек смъкна зацапаните си с кръв ръкавици и ги пусна на земята.
— Е — изфъфли, понеже устната му беше порязана и вече покрита с черна коричка, — това беше жалък ден.
Датенар — още си поемаше трудно дъх, понеже го бяха ударили с боздуган — отговори:
— Жалък, тъй ли? Не, приятелю, зарежи жалостта. Разкарай тази жалка компания от съжаления. Не виждам благослов в мизерното им присъствие.
— Нижат се по пътя като бежанци — отвърна Празек и се изплю.
— И ще търсят подслона на рационалното, както подобава за отчаяната им нужда. Но тези покриви са скромни и тълпите се бутат под всеки от тях, като семейство глупаци, навъдили се извън дома си, твърде много тела и недостатъчно стаи. Ще строим ли пристройки? Да разширим ли този жалък покрив? Ба, я просто да навъдим още.
— И на това ти казваш?
Датенар сви рамене.
— Ами, казвам, да ти го начукам на чукането. Но ние сме прави, приятелю. Съжаленията въдят съжаления, непрекъснато пъшкащо настървено котило. Накрая ставаме по-долни от животни. При всичката ни претенция за вродено благоприличие, липсва ни достойнство.
Празек премисли за миг думите на приятеля си. После погледна тътрещите се наоколо фигури и промърмори: