— Виж това течение. И аз съм тук, тегли ме, бута ме и ме ръфа.
Седна на студената мокра земя.
Датенар направи същото.
— Често съм се чудил — разсъди Празек — на ума на някои от нашите хора, у които ловът предизвиква изблик на страст и жар, очите им блясват като на дете. Виждал съм как стрела поразява точно. Някое благородно същество на поляна, вдигнало тревожно глава, за да рухне, пронизано от желязното острие. От твоето признание, приятелю, сега разбирам какво е убито. Достойнството е естественото състояние на зверовете. Тяхната вътрешна същност, на която, може би, ловците в своята морална низост завиждат и затова стават зли. Да убиеш напук, ах, Датенар, как се разголват годините.
Датенар въздъхна.
— Виж разкрилото се дете, зачервено и доволно, позира до жертвата. Ако воюваме срещу природата, ами, воюваме срещу самото достойнство. Мизерното ни господство превръща възвисяването в лъжа. Истината е, че ние смъкваме, като зла болест.
— Пощади малко от надеждата ми, моля те.
Датенар отпусна ръка на рамото на приятеля си.
— Е, това е то.
Варет крепеше Ребъл, колкото можеше, докато се изтътрят нагоре до билото. Щом стигнаха, Ребъл се вкопчи в ръката му под лакътя.
— В името на нашата Майка, Варет, пусни ме да отдъхна.
Варет смъкна приятеля си на земята, колкото можеше по-леко, и седна до него. Ребъл се отпусна на гръб и с пълни с болка очи се взря към небето. След малко отрони:
— Правя ги трийсет и седем.
Варет го погледна, видя кръвта, стичаща се от раната от меч в гърдите на Ребъл. Но не кашляше кръв — това поне му беше милостиво спестено.
— Трийсет и седем?
Ребъл вдигна треперещата си ръка.
— Едва ли ще успея. Но ще опитам.
— Говориш безсмислици.
— Кажи ми, Варет, вярно ли видях? Торас Редоун, коленичила до едно тяло? Фарор Хенд ли падна?
„Да причини такава скръб? Такива ридания и скубане на коси?“
— Не, Ребъл. Галар Барас.
— А. Значи така. Разбирам.
— Тя извади нож и щеше да си пререже гърлото. Фарор Хенд я спря, изви ръката ѝ и изтръгна оръжието. На лицето ѝ се четеше мъст и задоволство, когато я погледна. Ребъл, такива неща ме потрисат.
Други от разбития легион се смъкваха на земята около тях. Варет виждаше изпити, разкривени от болка лица. И все пак нещо сякаш липсваше.
— Изпукай ставите — каза Ребъл.
— Какво?
— Една за всеки живот, който отнех, за всяка шибана глупост, която направих. Направих ги четири, за днес. Не съм сигурен дали умряха обаче. Мисля, че не са. Надявам се да не са. Все едно — усмихна се той на тежките облаци, — трийсет и седем. Идиотското бреме на Ребъл. — Замълча и извърна леко поглед, за да срещне очите на Варет. — Ония Гадателки на кости… бива си го тоя дар, дето ни го дадоха…
Объркан, Варет отрони:
— Все още не знам какво беше.
— Нима?
Варет кимна.
Ребъл се изсмя, а после изохка.
— Какъв дар, Ребъл? Какво все пак направи онзи ритуал?
— Никакви лъжи повече. Само това. Никакво лъжене на друг. Но най-вече — никакво самозалъгване.
Намръщен, Варет поклати глава.
— Никога не съм лъгал себе си.
Ребъл го изгледа за миг и рече:
— Значи не си го и забелязал дори.
— Явно не съм.
Ребъл сплете ръце на корема си и започна да пука с кокалчетата на пръстите си.
— Трябва да знам — каза Варет. — Защо ме защити все пак? Там, в ямата. Защо си направи труда?
— За кое?
— Да ми бъдеш приятел.
Изпукаха стави.
— Не знам — отвърна Ребъл и се усмихна. — Може би защото имаше честно лице.
Варет се огледа. Всички от Хуст се събираха мълчаливо на купчини. „Никакви лъжи, това ли липсва тук? Тези сурови погледи в далечината?“
Листар все още беше жив, но не знаеше за Ранси. Толкова много от другите офицери, издигнати от редовете на затворниците, бяха мъртви. Бяха дошли на предната линия при отчаяното отстъпление на легиона и задържаха врага, давайки живота си за това.
Гърлото на Варет все още беше раздрано от неистовите му викове. И все пак, колкото и невероятно да беше, Хуст се бяха отзовали на отчаяните му команди и когато Празек и Датенар обърнаха ротите си и ги поведоха в отстъпление, бойният ден на легион Хуст бе приключил. През цялото това време Торас Редоун не се виждаше никаква, до самия край.
Заслуша се в пукането на пръстите на приятеля си, докато звукът не секна.
Ребъл така и не стигна до трийсет и седем. Просто си отиде.
Варет вдигна главата му и я отпусна в скута си. Зачеса с пръсти брадата му, разплете възлите косми, загледа се в кротко отпуснатото лице. Никога повече нямаше да го види оживено, с онази крива усмивка, с лукавия блясък в очите и бушуващия гняв, надвиснал като буреносен облак зад всичко това.