— Отстъпиха значи? — попита жената.
— Не им хареса, Пелк. Никак не им хареса. Но явно не искаха да ме ядосат.
— Никой не иска да те ядоса, Рансепт.
И спря с Ендест до грамадата.
— Тук, вътре.
— Кой?
— Лорд Венес Турайд.
— Лордът е мъртъв?
Жената погледна приятеля си, а той забърса протеклия си нос и сви рамене. Тя се обърна отново към Ендест Силан и каза:
— Така мисля. Би трябвало вече да е.
Фарор Хенд намери Празек и Датенар седнали на калния път. Все още носеха ризниците си, но шлемовете и металните им ръкавици бяха на земята до тях, а от мечовете в ножниците се чуваше тихо несекващо мърморене.
Собственият ѝ меч бе затихнал. Тя смъкна шлема си, усети блажено студения вятър на челото си и тихият стон на желязото, който бе изпълвал главата ѝ, изведнъж изчезна.
— Накарах ги да я отведат — каза им. — Под стража. Галар Барас си счупи врата, когато раненият му кон го хвърли. Тя искаше да се бие. Искаше да се хвърли в битката, за да може някой да я убие. Щях да го приема с охота и всъщност щях да тръгна с нея. Но беше твърде пияна, за да стои на краката си.
Датенар кимна.
— Уязвими сме, всички до един, Фарор Хенд, на лудостта на желанията си. Толкова много от копнежа в живота ни се оказва копнеж за смърт. Тези маски са безбройни, но вече не разполагаме с нито една от тях сега, нито за живота, който ни предстои.
— Няма ли ги сладките и страстни лъжи, бъдещето изглежда безрадостно — добави Празек.
— Твърде нетърпеливо с размахания пръст е това повторение на стари предупреждения, съживени наново. Всичките ни тайни ни водят към скръб. — Датенар изпъшка и бавно се изправи. — Прогизнал съм целият. — Погледна на запад. — Трябва да се приближават към града вече.
На Фарор Хенд ѝ се искаше да заплаче, но не знаеше за какво. Не липсваха причини; по-скоро бяха цяла зла тълпа, толкова много пред нея, че не можеше да избере между тях. „Сгодена. Кагамандра Тюлас, чуй изповедта ми. Не мога да обичам герой, не мога да обичам доблестен мъж, не мога да му се отдам, както би трябвало. Нямам нищо, с което да ти бъда равностойна, а опитам ли се, ще умра. Може би ще минат векове, докато плътта ми навакса, но ще го направи рано или късно. Душата е слаба. Тя може да повехне до леден дъх. Но корубата устоява, с малко намеци за празнотата, която крие.“
— Трябва да съберем легиона — каза Празек и се надигна до Датенар. — Полунощ наближава, мисля. Трябва да тръгнем към обоза, към фургоните ни.
— Празек — каза Датенар и се обърна към приятеля си. — Изоставихме моста. Стъпка настрани и се гмурнахме в тъмните води.
— Казано е, никой не се вдига отново от Дорсан Рил.
— Същото чувствам, приятелю.
Фарор Хенд погледна на юг и видя малка група ездачи. Все още бяха далече, но мъжът отпред беше висок, с гривеста сива коса.
„Разбира се.“
— Е, аз ви оставям с това — каза тя на Празек и Датенар.
— Фарор Хенд?
— Говорихте за мрачно бъдеще. Отивам да срещна своето.
Останал сам, лорд Аномандър, Първи син на Тъмата, седеше на коня си, вперил поглед към долината. Само кривна за миг глава към Келарас, когато капитанът се приближи и спря коня си до него.
— Милорд, вашият брат е тръгнал за Карканас. Пеш. Би трябвало да можем да го догоним.
Аномандър изглеждаше объркан.
— Карканас?
— Милорд, ще има бракосъчетание. Подробностите на мира.
— Подробностите на мира — повтори Аномандър. — Но, Келарас, никакъв мир няма вътре в мен.
Келарас не каза нищо.
Лордът продължи:
— Не, остави ги. Ще тръгна за брат си Андарист. Ще въздам мъст. — Погледна Келарас в очите. — Казва се Пелк, нали? Може би тя също се връща там?
— Не знам, милорд. Възможно е. Желаете ли да ви придружа?
Аномандър се усмихна.
— С радост бих приел компанията ти, Келарас.
— Сега ли, милорд?
— Да. Сега.
Поеха заедно на север.
Вренек не обърна много внимание на двамата ездачи, които слязоха в долината от североизток, а продължи да крачи сред труповете на падналите войници. Земята под тях беше все едно сдъвкана. Той използваше копието си като тояга, за да се крепи, докато крачеше между телата и се навеждаше от време на време да огледа безжизнените лица.
Болката и смъртта ги правеха неузнаваеми, а дори спомените, в които се беше вкопчил, вече бяха размътени в ума му.
Беше измръзнал, а вечерта бе странно сива, заклещена сякаш в облак от пепел, който отказваше да се слегне. Умиращите коне най-после бяха затихнали. Врани се спуснаха като опърпани знамена на нощта.