— Сам изгаря — отвърна Ренар. — Рано или късно.
— Хун Раал се смята за неуязвим. Може би е прав. Остави го на Синтара. Той е неин проблем, не мой. Майка Тъма е права за това. Отдръпваме се, не говорим много. Поданиците ни сами да решат състоянието си. Мислех да наложа свои закони, свои основи, на които би могло да се изгради справедливо общество. Но колко време ще мине, преди думите ми да бъдат изкривени? Предпоставките ми да бъдат изкривени и опорочени? Колко, преди в смъртната си природа да покварим тези закони, всеки път в отговор на една изцяло самообслужваща се нужда?
— Последните ли доблестни мъже и жени видяхме, Вата Урусандер?
Той се изправи отново, но не се обърна към нея.
— Жестоките са във възход, Ренар. Срещу това разумът няма никакъв шанс. Мислиш, че кръвта е свършила? Боя се, че това само започва.
— Тогава, сър, нищо не е разрешено.
— Не съм човекът, който да разреши това — каза Урусандер. — Но ти го знаеше, нали?
— Да.
— А моят син?
— Преценката му беше неправилна.
— Неправилна?
— Един млад мъж, лишен от отговорност, ще копнее за това — отвърна тя. — Един млад мъж ще вижда добродетелите на дълг и чест като блестящи неща, сурови и предмет на компромис. От такава позиция може да прави грешки, но те остават добронамерени.
Той все още не я поглеждаше.
— Нещо в теб е прекършено.
— Нещо в мен е прекършено.
— Моят син уби мъжа, когото ти обичаше. Той… не разбра ситуацията.
— Да.
— Въпреки това, изглежда, си му простила.
— Ще ми се — каза тя — да беше убил Хун Раал. Теб имам предвид. Ще ми се да беше застанал зад своето чувство за справедливост.
Той изсумтя.
— Никакви изключения, никакви компромиси. Да бях правил онова, което е правилно, всеки път…
— Но не направи нищо и сега стоиш тук, Вата Урусандер. Баща Светлина.
— Да, моят заслепяващ дар. — Помълча малко. — Видя ли го вече?
— Кое?
— Моят портрет. В коридора към тези покои. Кадаспала се е справил добре, мисля.
— Боя се, че не го забелязах — каза Ренар. — Не обръщам много внимание на изкуството. Особено компромисното.
— А, значи всички портрети са компромис? В горчивите си мигове, мисля, че Кадаспала би се съгласил с теб. — Подпря се с две ръце на перваза. — Е, изглежда, няма да бъда опростен.
— Само синът ти.
Той кимна, после въздъхна и рече:
— Кажи им, моля те, за приликата. Толкова умело, толкова искрено уловена от ръката на онзи слепец.
— Не беше сляп, когато те нарисува, мисля.
— Не беше ли? Да, външно не всъщност.
— Вата Урусандер — каза Ренар, — ще има справедливост.
Видя как той кимна отново в мига преди ножът ѝ да се забие дълбоко под лявата му плешка, за да смири ударите на сърцето му. Без да мигне, той отстъпи назад и камата остана в гърба му. Наклони се напред, челото му удари оловното стъкло, преди коленете му да поддадат, и се свлече на пода в краката ѝ.
Тя погледна надолу. Видя усмивката на лицето му. Мирна, доволна, безжизнена.
Нищо не свършва. Има материя и има енергия, и някои вярват, че това са единствените съществуващи неща. Но съществува трето. То изпълва и материя, и енергия, и все пак също така стои само. Нека да го наречем възможност. Само в света на възможността можем да действаме, да налагаме промени над цялото съществуване. Всъщност това е светът, в който живеем, ние, живите неща, в нашата упорита битка с успеха и провала.
Все пак истината остава. От двете, успеха и провала, само едно свършва играта.
Сега, поете, виждам стъписването, изписано дълбоко върху набръчканото ти лице, и все пак трябва да ти е ясно, дори в този миг на отчаяние, че любовта бе в сърцевината на това сказание, а сега трябва още веднъж да се отпуснем и да поемем дъх, да се укрепим за онова, което все още предстои.
Воините затъват в онова, което искат, във всичко, което правят от света, което не е нищо повече от унищожение и страдание. Помниш ли детето с камъка, на колене в тревата, и размазаното от камъка лице? Такъв е триумфът на войнствения.
Пирувай в него, ако ти харесва.
Това, което предстои, приятелю, е съвсем друг вид триумф.
Каква е тайната на чародейството? Тя е възможност. Тъй че, в зората на разцъфваща магия, нека видим какво правят от нея.
За автора
Стивън Ериксън е археолог и антрополог. Първият му фентъзи роман „Лунните градини“ беляза началото на епическата му поредица „Малазанска книга на мъртвите“, призната за едно от най-амбициозните произведения в областта на фентъзи жанра. Поредицата е последвана от „Ковачница на мрак“, първия том в нова епическа фентъзи трилогия, която връща читателите към произхода на света на Малазан.