„Въображението се връща да обсеби душата ми. Идва в проклятие, с нащърбен ръб и болезнено остро. Разумът кап-кап-капе и пръска тревата. И какво остава? Нищо освен жестоко, зло въображение. Свят на заблуда и каприз, свят на измама.
Няма никакъв рай — не ми се подигравай с тази гледка! Светът е непроменлив — признай го, глупако! Вдигни високо тежките истини за това, което наистина те обкръжава — голите хълмове, жестокия студ, неопровержимата безсърдечност на всичко тава! Ние знаем тези истини, знаем ги: злостта, жестокостта, безразличието, безсмислието. Глупавият патос на съществуването. За това няма причина да се сражаваш, да продължиш да се бориш. Опразни душата си от каузи и тогава — само тогава — ще позная мир.“
Ругаеше и се бореше с този мираж, но тревите все така го притегляха и той чуваше как корените им се изтръгват и дърпат прасците му.
Вече беше в сенките, навлизаше в гората. Заплетени храсти запушваха поляните… а след това се озова сред рехави борове и смърчове, въздухът стана по-хладен и в сумрака под гъсти горички видя бедерини, изгърбени и тежки, малките им уши потръпваха и зачервените им очи се впиваха в него, докато залиташе покрай тях.
Звяр някъде наблизо дереше ствол на паднало дърво. Чу как ноктите дращят и цепят гнилата сърцевина.
Миг след това се натъкна на съществото — беше същото като онези в падината. То вдигна широката си глава, кривна оцапаната си муцуна към него, а след това оголи в ръмжене здравите си зъби, преди да побегне. Задницата му беше цялата в кръв.
„Показваш ми това? Ще те запомня. Заклевам се. Не съм приключил с теб.“
Земята под нозете му стана корава; а миг след това пресичаше плоска ивица скална твърд, повърхността ѝ — остъргана и оголена. Кръвта, капеща от ръката му, издаваше глухи звуци, щом всяка капка плеснеше на камъка. „Четка ли нося? Боя ли капе? Не. Не четка — това одрано, тежко нещо е каквото е останало от ръката ми. Все едно. Следващият дъжд ще го отмие.
Вече е пробудено. Това нещо от миналото, този непознат, който може да се превръща в много. Изтръгнат от земята, прероден. И толкова гладен.
Рувера. Ти усети дремещата му сила. Докосна го с треперещи ръце и искаше да го направиш свое. Но миналото не може да бъде опитомено, не може да бъде променено по твоята прищявка. Единственото възможно робство е в настоящето и обещанието му дебне сред амбициите — глупците, които така се тълпят в настоящето и все се бутат, сякаш само с воля могат да изместят беззащитните деца, децата още неродени… Те ще поставят останалите от нас на мястото ни, разбира се, и ако не съм между тях, тогава ще се тътря в прангите, просто поредният роб. Още едно беззащитно дете.“
Въображението беше врагът, но здравият кривак на волята можеше да го надвие, здравата глупост на всеки самообрекъл се реалист, неспособен да сънува, можеше да го задуши, като възглавница върху лице. „Прикован към желанията си, ще смъкнеш света до своето жалко ниво. Хайде, направи го гол и безжизнен, безцветен и сив. Аз съм с теб. Виждам проклетата долна страна на разума. Разбирам стойността на това осакатяване. Миналото е там, където обитава въображението — а ние няма да търпим това. Не предавам нищо и като обездушавам света, ставам негов господар. Ставам негов бог — вече е ясно, ясен ми е пътят, който ни чака…“
Тръсна глава и всичко около него се разлюля. Той залитна, падна на коравата земя, усети острото жулене на зимни треви, набити в лицето му, ледената захапка на замръзнала пръст, впила се в бузата му.
„Целувката на реалността.“
Някой викаше. Чу тупането на бързо приближаващи се стъпки.
— Откровение — прошепна Капло. — Чувам как миналото зове. Зове.
„И мърмори, ближе сбръчкани устни. Доведете ми всички деца. Откровение.“
А след това всичките жени бяха около него и той усети нежни ръце. Усмихна се и се остави да го понесат в тъмното.
Но не до края.
Финара Стоун, капитан във войската на Стражите, гледаше Капло Дриим. Вдигнатите капаци на прозорците пропускаха колебливата светлина на унилия облачен ден и тя изпълваше килията и хвърляше сива патина на лицето му. Потта от треската придаваше на това лице вид на зацапан порцелан. Финара го гледа дълго, след което извърна очи.
Бяха отрязали натрошената дясна ръка до лакътя, запечатали бяха чукана с нажежено желязо и с някаква смола с цвят на мед. Миризмата, която изпълваше стаята, беше на изгорели косми и гной от инфекция в другите рани на убиеца.
Финара Стоун помнеше своята битка срещу същия гибелен враг, не толкова отдавна. Но тогава лорд Илгаст Ренд беше там, с дара на Денъл.