Выбрать главу

Финара извърна очи.

— Прощавай, магьоснико. Аз съм само един Страж и нищо повече…

— Да, разбирам. Не проумяваш предупреждението ми, капитане. Новородената магия е груба сила без никакви явни правила.

Тя си помисли за жена му, Рувера. Казали бяха, че зверовете са я разкъсали на парчета. Имаше шок в това, и ужасна загуба за шейките.

— Говорил ли си с другите магьосници и вещици сред вашия народ?

— Ето, че започваш да долавяш кризата сред нас — отвърна Реш. Бавно вдигна ръце и ги огледа. — Не смеем да посегнем вече. Никакви мисли не могат истински да пронижат това ново бъдеще.

— А Майка Тъма?

Той се намръщи, впил очи в ръцете си — не ръце на художник, а на войник, нашарени с белези, загрубели.

— Тъма, светлина, нищо освен була? Какво значат даровете, дадени ѝ от лорд Драконъс? Какъв е смисълът на онова ваяние на пода в Цитаделата? Този Терондай, който властва сега в Цитаделата?

— Може би — колебливо отвърна тя — лорд Драконъс се стреми да наложи правила.

Той се намръщи още повече.

— Тъмнина, лишена от светлина. Светлина, прочистена от мрака. Прости правила. Правила, които различават и определят. Да, Страж, браво, наистина. — Реш се надигна. Хвърли поглед към лежащото в безсъзнание тяло на своя приятел. — Трябва да видя този Терондай. Той крие някаква тайна. — Но не помръдна.

— Няма да чакаш дълго — каза тихо Финара.

— Размишлявах за друг вид пътуване — каза Реш. — По пътищата на изцеряването.

Тя хвърли поглед към Капло Дриим.

— Предполагам, че изкушението е неутолимо, магьоснико, но не говори ли ти току-що за опасностите, които включва то?

— Да.

— И какво ще направиш?

— Ще направя каквото би направил един приятел, капитане.

— Това позволено ли е?

— Нищо не е позволено — изръмжа той.

Финара го изгледа и въздъхна.

— Ще помогна по всякакъв възможен начин.

Шейкът я погледна намръщено.

— Шейките отказват исканията ви. Непрекъснато ви блокират. Намирате ни ту за неотстъпчиви, ту за уклончиви — и въпреки това оставате тук. А сега, капитане, предлагаш да ми помогнеш да спася живота на Капло Дриим.

Тя смъкна кожените си ръкавици.

— Стените ви са твърде високи, магьоснико. Шейките малко разбират какво има отвъд.

— Виждаме касапница. Виждаме фанатизъм и преследване. Виждаме, също така, убийците на нашия бог.

— Ако виждате само тези неща, магьоснико, значи наистина никога няма да разберете предложението ми.

— Как мога да му повярвам?

Тя сви рамене.

— Мисли за целта ми като за изключително глупава, магьоснико. Търся подкрепата ти. Стремя се да спечеля благоволението ти, за да можеш да добавиш своята тежест, когато следващия път говоря с негово високопреосвещенство Скеленал.

Той бавно се отпусна на стола.

— Няма смисъл. Въпросът вече е решен. Няма да направим нищо.

— Тогава ще напусна при първа възможност. Но засега, кажи ми с какво мога да помогна, за да изцериш своя приятел.

— Никой бог не гледа отгоре, за да добави към списъка ти на добри дела, капитане.

— Аз ще меря делата си, магьоснико, добри и лоши.

— А как се претегля балансът?

— Строг съдия съм на себе си — отвърна тя. — По-строг, отколкото би дръзнал да поиска от мен който и да било бог. Не ми трябва жрец, който да лицемерничи в моя полза.

— Това ли е задачата на жреците?

— Ако не е, бих искала да чуя повече.

Той поклати глава и се надигна с тихо охкане.

— Моите лицемери са станали кротки напоследък, капитане. Вече не търся никакво позволение в това, което правя. А за шейките… никой бог не наблюдава, никой бог не съди и в това отсъствие — простете ни — ние сме облекчени.

Тя отиде до вратата на килията и дръпна резето, после се обърна към магьосника.

— И сега?

— Извади меча си, капитане.

— Срещу кого?

Той се усмихна криво.

— Нямам представа.

Влачеха го по каменист склон. Макар очите му да бяха отворени, не можеше да види много. Бляскава светлина размътваше взора му, може би от огън, а мръсната ръка, стиснала глезена му, го теглеше все едно не тежеше нищо. Можеше да види странно щръкналите пръсти на краката си, мазолестата длан на непознатия жулеше космите по краката му, а острите камъни дращеха голия му гръб.

В пещера след това, вмирисана, воняща на животни, мърша и пушек. Каменният под под него беше мазен. Никаква сила не беше останала в тялото му и усещаше ръцете си като дебели изопнати въжета покрай лицето си, докато го влачеха за тях. Студеният влажен камък се разтвори в цепнатина, в която тялото му се хлъзна лесно, все едно беше минавало по този път хиляда пъти. Някъде от по-надълбоко в пещерата отекваше глух монотонен звук.