Проходът се стесни, наклони се надолу и след това се заиздига. Дъхът на онзи, който го влачеше, беше хриплив, накъсан. Плясъкът на ходилата му ехтеше като удари на барабан.
Всичко се замъгли, а когато се проясни, влаченето беше спряло и пространството от всички страни беше изпълнено с мърдащи тела, едва видими на светлината от въглени, запълнили купи от черепи, наредени на издатините на стените. Имаше и рисунки по тези стени. Зверове и щрихи, отпечатъци на длани и изпънати нагоре пръсти, всичко в червено, жълто и черно.
Понечи да се надигне, но откри, че е вързан за китките и глезените. След това дебелите въжета се изпънаха и го надигнаха. Главата му се отпусна назад, чукна се веднъж в камъка под него, но след това нечии ръце го хванаха за тила, повдигнаха го и той можа да види тялото си.
Но тялото не беше неговото. Покриваха го твърди косми. Гърдите му бяха изпъкнали, издути като на птица. Ставите му пареха, мятаха болка по крайниците му дотам, където се впиваха стегнатите въжета. Не можеше да усети дланите и стъпалата си.
„Бягащи псета на лов. Бях заспал на едно дърво, с пълен корем. Над обраслите с шубрак земи, отвъд низините с техните плитки корита с едва процеждаща се вода, която прави глината хлъзгава. Животни ближеха водата с подути езици. Умираха в горещината, а имаше храна за всички.
Бягащи псета на лов. Никаква слава в забиването на копие в издут труп. Искаха леопард, заради козината му, зъбите и ноктите. Нищо за ядене на един леопард. Черният дроб убива. Сърцето е горчиво. Леопардите мразят умирането. Умират в гняв. Умират изпълнени с жлъч. Бягащи псета ловят леопард, с очи на дърветата, фигури, излегнати лениво на дебели клони. Дири от кръв, драскотини нагоре по прашни стволове, наперени сблъсъци на лешояди и кани в танц около дървото. Леопардът гледа надолу, заинтригуван, но сънен. Мухи кацат да се хранят по зацапаната му муцуна, гъделичкат мустаците му.
Всичко това е извън времето, изцеждането на дневната горещина, идващата нощ. Никаква промяна не настъпва на тази сцена. Все едно е нарисувана на стената на пещера.
Бягащи псета на лов. Бях заспал на едно дърво. Само един от мен. Видяха и помислиха, последния от Ересал в хълмовете, в горите, в шубраците, които вече са техни. Млад мъжкар, обречен да скита в търсене на женска, на група, но беше сам вече. Никой друг Ересал, а как пищяха другите, когато умираха! Пищяха, докато огромните зверове, с които тичаха, бягаха от копията на Бягащите псета или умираха в неистова ярост.
На много младите бяха разбили черепите, плътта им беше опечена, дробовете им бяха изядени сурови.
Бягащи псета на лов.
Камъни от прашки ме свалиха. Зашеметен от падането. Нахвърлиха се върху ми, пребиха ме до несвяст.
Дух на леопард. Нокти белязаха дървото. Не се вслушаха.
Ние, които живяхме, отпаднахме. Ние, които живяхме, се върнахме във високите треви, в тъмните нощи, отекващи със скимтежа на хиена и ръмжене на лъв. Промъкнахме се отново в невидими реки, когато светът беше безвременен. Пресегнахме се към духовете. Докоснахме сърцата им и тези сърца се отвориха за нас.“
Въжетата се изпънаха с жестоко дръпване, паническо движение, издаващо внезапно стъписване. Отнякъде отвън вече се носеха писъци, отекваха ужасно, все по-близо и по-близо.
„Пипни леопарда, тичай с леопарда, живей като леопарда.
Те ловуват сами.
До нощта, когато дойдоха Ересал. В подвижните треви окото лесно се мами. Но това не е слабост на взиращия се, нито грешка на гледащия. Това е размътването на магията. Кой ни даде този дар? Това бягство от унищожението? Имаше приказка за майка, готова да се въргаля с всичко пред очите ѝ. Събирачка на семена, жив съсъд на надежда.
Мхаби.“
В пещерата неговите родственици идеха, носеха страховита касапница в оплисканите с кръв зали.
Беше сам, вързан тук. Беше много и много вече идеха.
Дрезгави викове се извисиха около него, кехлибарена светлина изригна, когато един череп бе съборен на пода. Връхлитащи, блъскащи се тела, дрънчене на оръжия, а след това родствениците бяха сред тях.
Въжетата се разхлабиха, спуснаха го на пода.
Нечие тяло падна тежко отгоре му, една ръка се сви в юмрук, стиснала косата му. В обезумялата полусветлина нещо блесна. Бягащото псе го възкрачи и той погледна нагоре, погледна го. Светлосините очи бяха грейнали от ужас. После ловецът вдигна пред очите му кремъчен нож и го заби в гърдите му.