— Той отстъпва — ахна едва чуто Реш. Погледна я над тялото на Капло с облещени и изплашени очи. — Капитане, нищо от това не е мое дело! Те вече само изчакват.
— Те?
— Казах за привидението от отвъдното, пробудено от жена ми — как едно стана много.
— И това сега заразява Капло Дриим?
— Да.
— Болест ли е? Треска?
— Мисля… не. То е… — Поклати глава. — Не съм сигурен. То е… спасение.
— От какво? — Тя пусна ръката на Капло и изгледа магьосника. — От самата смърт? Той щеше да умре…
— Вече не. Но нищо повече не мога да кажа, капитане.
— А когато се събуди? Твоят приятел… ще бъде ли както беше преди?
— Не.
Страхът в очите му не изчезваше. Очите му ѝ напомняха за зверове в клетка.
— Нека изчакаме — каза той. — Докато се събуди.
Тя се изправи, огледа се, наведе се и взе меча си. Ръката ѝ стисна влажната студена дръжка.
Някой удари с юмрук по вратата и стресна и двамата.
— Махай се! — изрева Реш.
Хълмистата верига свършваше със стръмни склонове, голи. Пръстта бе камениста, с ръждив цвят, и оформяше в подножието ветрила, които се разтваряха надолу към равнината. Острозъби скали бяха осеяли тези ветрила и блещукаха като скъпоценни камъни на бледата зимна светлина.
Кагамандра Тюлас стоеше извърнат на изток, загледан над низините към далечната ивица тъмни треви. Под него червените ветрила от тиня наподобяваха рани, кървящи през тъмносивите глини на равнината.
Беше направил бивака си точно зад този последен накъсан низ от хълмове, подслонен от жестоките ветрове, които фучаха надолу от североизток. Беше си вдигнал малък заслон до една надвиснала скала. Десетина крачки надолу по оврага имаше процеп от едната страна, водещ до затворена падина, където бе вързал коня си.
Някъде между заминаването му от Нерет Сор и тук вълната на решимост и воля беше замряла. Някой по-добър мъж щеше да е продължил упорито напред, напук на собствените си жалки провали. Най-малкото щеше да е приключил пътуването си до зимното укрепление на Стражите или може би още по-натам, до шейките, обитаващи манастира Янис или Йедан. А от тези места Карканас не беше далече, изобщо не беше далече. След всяка стъпка идва следващата — нещо, което разбират дори мулетата.
Възпяваните от поетите героични странствания никога не се препъват в липсата на духовна сила у героя. Вътрешният пейзаж на такива мъже и жени е нещо странно и чуждо за публиката, а такова е намерението винаги, тъй като целта на един поет не е нито проста, нито невинна.
Никой смъртен не може да се изпречи на пътя на такъв герой. Може би това е тайният урок в такива приказки. Но Кагамандра отдавна бе зарязал романтиката на героизма, все едно че животът може да бъде изживян само от разстояние, като самият ти си онази фигура, вечно отдалечена на хоризонта, прекосяваща сух и унил пейзаж, при което всяка стъпка е спечелена битка, където всяка война е война, заслужаваща да се води. В тази сцена не съществува обещание за приближаване. Подробностите отстъпват пред необходимостта от цел.
Някога беше вярвал, че такива приказки ще се затъкат и за собствения му живот, за подвизите му на бойното поле. Някога беше копнял за вниманието на поети — в дните, когато песните не показваха горчива обратна страна, преди светът да се пресити със самия себе си.
Шаренас — братовчедка на Хун Раал и жената, която най-вероятно беше откраднала сърцето му — го бе подтикнала да препусне към годеницата си. Не беше ли това героичен жест? Не подканяше ли това създаването на песен или поема? Нямаше ли такова пътуване да му спечели неугасващата любов на Фарор Хенд? Но на излизане от Нерет Сор, докато оставяше зад гърба си онази окаяна, преродена армия, наистина ли вярваше във всичко това? Ако я намереше, ако най-сетне застанеше лице в лице с Фарор Хенд, какво щеше да види тя? Един отчаян жалък старец, който щеше да се вкопчи в нея, както се вкопчват всички старци: сякаш тя въплъщаваше отдавна изгубената му младост. Как можеше да не потръпне от идването му? Как можеше да не се усъмни във всичко, което имаше да ѝ каже?
Клетвите за свобода бяха като куче, захапало опашката си. С обещанието между зъбите му то може да тича в кръг вечно.
Небето на изток бе натежало от облаци, лъскаво желязно и обещаващо сняг.
Храната му бе на изчерпване, а тези хълмове бяха общо взето голи, освен малкото зайци, които все още избягваха поставените от него клопки. Зобта, която беше взел за коня, почти беше привършила и животното слабееше от ден на ден. Необходимостта да се оцелее би трябвало вече да го е принудила да поднови пътуването си, но дори тази подбуда все още не го беше измъкнала от бърлогата му.