Баща му го беше смятал за разглезено дете и ако духът му все още витаеше в този свят, нямаше изобщо да се изненада, видеше ли единствения си оцелял син. Привилегията на умирането, макар и все още изпълнена с обещание, беше за братята на Кагамандра. Някъде на левги на юг три гробни могили стърчаха като острови в равнината; около всяка растяха тучни треви, а дойдеше ли пролет, цветя разцъфваха в пъстроцветно обилие около камъните.
Години наред си беше казвал да не завижда за свободата, която бяха намерили братята му: онова блажено освобождение от очакването и жалките разочарования, които го следват.
„Не я обичам. Това поне е ясно. Нито желая любовта ѝ. Аз съм призрак. Бавя се тук заради липса на воля.“
В далечината, от стената черни треви, бяха излезли конници. Някои водеха коне, натоварени като че ли с трупове. Беше наблюдавал отряда от доста време — водеха конете покрай острия ръб на Блещукаща съдба. Вече бяха точно срещу него и скоро щяха да отминат и да продължат на юг.
Баща му често повтаряше една древна мъдрост, размахваше думите като оръжия, с които пердашеше децата си. „Името на един герой живее вечно. Умри забравен и изобщо не си живял.“ Когато Кагамандра се завърна у дома от войните, единственият оцелял от децата на баща си, се беше оказал прочут герой, воин, издигнат високо на щита на благородството — дарен с титла и почести. Баща му го зяпна с безжизнени очи и не каза нищо.
През следващата година старецът реши да се остави да залинее и повехне, държеше се все едно всичките му синове са умрели. Никога повече не изрече името на Кагамандра. „Сигурно го беше забравил. Тъй че аз, който живеех, не живеех изобщо. Любимата ти мъдрост, татко, се оказа лъжа, когато най-сетне я поставих в нозете ти. Или ти я провали?
Все едно. Една награда нямаше, чийто вкус да не беше горчив, когато се върнах у дома. Не се върнах, за да заваря невястата си да ме чака. Не се върнах при своя баща, защото новината бе изпреварила пристигането ми, а когато най-сетне дойдох, той вече стоеше в сянката на смъртта.“
Не обичаше Фарор Хенд. Не я искаше дори. Щом се свиеше нощем под кожите, заслушан в далечните крясъци на гущерните вълци на Блещукаща съдба, мислеше не за онази млада жена. Мислеше за Шаренас.
Колко фатални избори може да направи човек? „Много, защото дори смъртта не е нужно да е внезапна. Може да бъде измерена като глътки отрова. Всеки ден може да бъде посрещнат все едно, че и той е умрял и само е чакал идването ти.“ Колко смърти може да понесе човек? „Все още вървя през поле от трупове и нито един няма нещо добро, което да каже, но съм се научил да ги гледам в очите и да не трепвам. Благодаря на баща си за това.“
Отдръпна се от издатината и тръгна надолу по тясната крива пътека към бивака си.
Даде последната зоб на коня, а след това събра и навърза кожите за постелята си, запаса меча и провери останалото си снаряжение.
Скоро след това, яхнал коня, Кагамандра излезе от дефилето и пое надолу по червения тинест склон към суровата замръзнала равнина. От небето закръжиха снежинки. Той смуши коня в бавен тръс, за да вкара малко топлина в краката на животното.
Бурса се върна и докладва:
— Кагамандра Тюлас е, командире.
Калат Хустаин продължи още малко напред, после дръпна юздите. Останалите от отряда се струпаха около водача си.
Ветеранът сержант се намести в седлото. От деня на брега на Витр не спеше добре. Всяка нощ го притегляше в един трескав свят, където високо горе кръжаха дракони, докато той бягаше през огромна безлика равнина. Носеше странни предмети: сребърен потир, корона, скиптър, малко сандъче, от което се изсипваха златни монети.
В този кошмар той беше единственият пазител на тези съкровища, но драконите не го нападаха. Само кръжаха високо като лешоядни птици. Чакаха го да грохне и да падне, а той продължаваше да тича, потръпваше от огромните им сенки, които играеха по земята напред. Монетите все падаха, подскачаха и се пръскаха след него — сякаш край нямаха. А когато скиптърът се изплъзна от хватката му и падна, друг, същият като предишния, се появи в ръцете му.
Короната беше счупена. Разкривена. Потирът беше очукан.
Елейнтите високо горе бяха търпеливи. Той не можеше да бяга вечно и нямаше място, където да се скрие. Земята под краката му беше твърде корава, за да изкопае дупка и да зарови ценното си имане.