— Тогава ми кажи къде ще я намеря.
— Не мога, извън това, което вече казах. Тя не те чака в края на този път.
Бурса знаеше, че командирът му би могъл да е и по-вежлив. Не можеше да реши дали нищожеството на Калат го засрамва, или го прави доволен. Нищо привлекателно нямаше в поздрава на Калат, а сега, с разбирането на причината за пътуването на Кагамандра, командирът на Бурса като че ли стоеше пред затворено в клетка куче и мушкаше между решетките с остър прът.
„Всички сме уморени. Разнебитени. Жалостта расте рехава този сезон.“
Кагамандра кимна, подръпна юздите и пое към хълмовете на запад.
— Достатъчно разумен да намери подслон — измърмори Спинок. — Чудя се дали не трябва да направим същото.
— И да последваме Тюлас ли? — прошепна хрипливо Бурса. — Ами предложи тази идея на командира ни.
Макар Спинок да отвърна с усмивка, Бурса най-сетне видя в това намек за уязвимост и след като младият Страж запази мълчание, когато Калат махна с ръка и отрядът продължи по пътя си на юг, заобикаляйки по ръба на Блещукаща съдба, сержантът се улови, че изпитва известна наслада от тази скромна победа.
„Това си струваше дебненето, нали? Не се прави на глупак пред командира си, Спинок Дурав. По-добре говори първо с мен, като междувременно вярваш в непринудеността между нас и в това, че съм сигурен приют за глупавите ти думи. А ако аз ги събирам, е, това си е моя работа.“
Видя, отново, безкрайната пуста равнина, по която тичаха сенки, докато драконите се рееха в небето, а той бягаше задъхан с тежкия товар в ръце.
Бурята ги застигна с жесток студен вятър и вихър от ледена киша.
Нарад седеше присвит до огъня и гледаше другите, дошли в отговор на призива на Глиф, макар да не знаеше естеството на поканата. Сякаш имаше гласове в тази опустошена гора, гласове, които не можеше да чуе: замаян, оглушал сякаш от жалкото си съществуване, беше изгубил всякакъв усет. Беше се отдал само на унило и безразлично наблюдение; малкото звуци, които чуваше, не бяха нищо повече от досадните лагерни звуци на събиращи се ловци; в устата му горчеше от късове спарена храна и солена вода. С този затвор, който бе тялото му, можеше да усети замръзналата земя под краката си и крехката чупливост на пръчките и клоните, които хвърляше в пламъците. До това, прочее, се свеждаше той. Не по-различен от няколкото мършави псета, тръгнали с импровизираното им племе.
Отрицателите, които го обкръжаваха, бяха чужди, в толкова много отношения, че Нарад едва можеше да ги проумее. Движеха се в почти пълно мълчание, рядко говореха и като че ли бяха обсебени от оръжията си — лъковете и объркващия набор стрели, всяка някак си с особено предназначение, всяка направена уникално в извивката на перата или острието, дължината на пръчката или използваното дърво, или материала, от който бе изработен върхът. С еднакво усърдие тези мъже и жени, и дори младите между тях, се трудеха също така над ножовете си с дълги остриета, с масло, със слюнка, с различни видове пясък и зърниста глина. Развиваха и увиваха отново дръжките от еленов рог или от кост, с кожа или жилави треви, или зелен камък — изкусно изваяни в извити, змийски шарки, които напомняха на Нарад за вода в потоци.
Обсебванията търсеха шаблони, начини на движение, които се повтаряха без варианти. Рутината правеше излишни думите и ничии пътеки не се пресичаха, никоя задача не се прекъсваше, нямаше нищо, което да промени един ден от следващия. От това Нарад бе започнал да усеща начина на живот на тези хора на гората. Кръгов в привидното си безсмислие, не по-различен от сезоните, не по-различен от собствения му жизнен кръг.
И все пак, в целта си, племето на Глиф клонеше към задачата да убива. Всичко това сега беше подготовка, предлагаща един измамен ритъм, който можеше да приспи човек, непривикнал с търпението.
„Човек като мен. Твърде тромав да танцува.“ Легионерският меч, който носеше сега, като че ли щеше да върши работа. Някой се беше погрижил да го наточи, да оглади грапавините и нащърбеното. Ножницата се нуждаеше от поправка. Кожата на колана беше протрита и захабена, но никъде разтеглена. Нитовете бяха здраво на мястото си, токата и халките — здрави. Огледът му бе отнел само двайсетина дъха.
А сега чакаше, бдителен, но безчувствен, и си помисли, че повече му допадат безпризорните псета, отколкото тези ловци, тези заклети убийци.
Шаблоните бяха нещо, което разбираше. Всичко, което беше той, или беше доскоро, или щеше да бъде, вечно кръжеше около нещо, някоя сила… представяше си го като железен прът, забит дълбоко в земята и със закрепена за него здрава дебела халка. Каквото и да правеше, каквото и да замисляше да направи, беше вързано за тази халка, с възли, които никой смъртен не можеше да развърже. Понякога въжето се оказваше дълго, навито, нетърпеливо да се развие и да го остави да бяга и да бяга далече, но никога толкова далече, колкото си е представял или е сънувал, че би могъл. Тъй го дърпаше, надясно или наляво, и макар да продължаваше да бяга, просто обикаляше в кръг. Прътът стоеше на една поляна, с всичката пръст около него утъпкана, тревите повехнали, а дирите кръжаха и кръжаха.