Беше убивал и щеше да убива отново. Беше се оказал откъснат от компанията на други, белязан, презрян и унизен, и подигран. Всяко обещание за братство се бе оказало илюзия. Нямало беше жени, достатъчно силни, за да срежат въжето или да разхлабят самия прът. Вместо това той просто ги влачеше в намотките си, притискаше ги, взимаше каквото му трябваше, но никога — „никога, никога иначе. Телата ни са близо в привидна интимност, но истината е жестоко нещо. Онова, за което копнея… онова, за което копнеех, беше нещо по-нежно.
Но онзи език така и не беше ми даден. Придай форма на безсилието ми тогава, в жестоко насилие, в празен триумф на сила. Мога да взема хиляда жени така, в прегръдката ми, където тревите са повехнали и прах щипе окото, и никога да не намеря каквото търся.
Шаблони. Обикалям и обикалям в кръг, прикован на място, заклещен, правя отново каквото правех преди, и отново и отново.“
Чакаше само отпадането, първия жесток коментар, раждането на бодливи думи, запокитени към него. Не стигаше ли, че не беше от тази гора? Че ловците го търпяха, защото Глиф им беше казал така? Колко скоро негодуванието щеше да пробие през тази тънка любезност?
По-добре Глиф да беше забил стрела в гърдите му, с връх от кремък, желязо, кост или рог, свистяща в полет, дължината на пръчката съвършено пригодена, дървото изящно в гъвкавия си отклик на тетивата на лъка.
В лагера вече имаше трийсетина Отрицатели. И да имаше всеки от тях да разкаже история, тя се нашепваше в онзи глас, който Нарад не можеше да чуе, устата се движеха зад маски и през цялото време тихите, влудяващи подготовки продължаваха. „Кръжат и кръжат, и кръжат…“
Глиф дойде до него и седна.
— Наричам те Бдящия. На нашия стар език: Йедан.
Нарад изсумтя.
— Почти нищо друго не правя.
— Не. За времето на нощта, когато се будиш. Когато ставаш и обикаляш лагера. Времето на нощта, когато духовете се върнат при теб и те обсебят. Нервите ти тръпнат. Нещо неспокойно те завладява, нещо, което не можеш да назовеш, освен ако не го облечеш в най-дълбоките си страхове. Будиш се и стоиш, когато другите се борят в съня, в поредното си изгубване. Това е ужасно бдение, самотно бдение. Това е бдението на човек, който е сам.
Нарад бутна с ботуша си един клон по-навътре в огъня. Не можа да измисли какво да каже. Другите имена, които си беше спечелил, жилеха. Но това не. Зачуди се защо.
— Моите ловци те почитат — каза Глиф.
— Какво? Не, те ме пренебрегват.
— Да, точно така.
— Наричаш това почитание? Вие Отрицателите… не ви разбирам.
— Бдящия винаги е сам. Историята им го прави така. Виждаме в очите ти, приятелю, че никога не си познавал любовта. Може би това е необходимо за задачата, която те чака.
Нарад се замисли над думите на Глиф. Беше си възложил задача. Това поне беше вярно. Но се беше съмнявал в чистотата на целта си: в края на краищата отрядът на Легиона бе свидетел на срама му и лицата, които виждаше нощем — онези, които го стряскаха и будеха, с черното небе горе, — бяха тези, които искаше да отреже, да ги посече, да ги смачка под петата си. „Моят срам. Всеки от тях. Всички те.“ Можеше да извиси клетвата си, да изрече името ѝ като молитва и да се самопровъзгласи за оръжието на нейната мъст. И дори тогава щеше да чуе собствената си нашепната жажда, с наранено сърце и жалък, копнеещ за нещо като изкупление.
Имаше мини, където работеха пропадналите и провалилите се, непростимите глупци, които носеха със себе си своите непростими деяния. Пропълзяваха в земята, заравяха се под тежкия камък и пластове скала. Прокопаваха пътя си през своя непрощаващ свят и смятаха това за някакъв вид наказание. Трябваше да отиде в такова място. „Макар и само за да разбия скалата, държаща онзи железен прът, да я пръсна — виж как изригвам на воля! — да затичам по права пътека — права като стрела, право към най-близката пропаст.“
На Глиф каза:
— Моята задача е мъст. Срещу собствения ми срам. Други взеха… късове от него. Трябва да ги изловя и да си ги върна. Ако мога да направя това… ако мога да стигна до онова… онова място…