— Тогава ще бъдеш изкупен — каза Глиф.
— Което не бива да става, Глиф. Не трябва изобщо да се позволи да стане. За онова, което направих… никакво изкупление не е възможно. Разбираш ли?
— Значи Бдящия трябва да пази мост, обречен да падне. Бдящия, който стои, и стои здраво, е предвестник на провала.
— Не. Какво говориш? Това… това мое престъпление… то няма нищо общо с вас, Отрицателите. Вашата кауза е справедлива. Моята не е.
— Двете трябва да се припознаят взаимно, приятелю, и след това заедно да погледнат деянието помежду им. Да видят как то е, в края на краищата, едно и също.
Нарад го изгледа.
— Ти май вече си ме измислил, Глиф. Намерил си как, ами, да ме вклиниш в твоето виждане за света. Лошо се вмествам, не мислиш ли? По-добре намери друг, някой с по-малко… по-малко биография.
Но Глиф поклати глава.
— Не се боим от това… твое лошо вместване. Защо да се боим от такова нещо? Един гладък свят не допуска гонитба. Нито път към него, нито извън него. Затворен е в себе си. Сам дава отговора си и така лъже, несмутен от съмнение.
Нарад се намръщи към огъня.
— За какво чакаме, Глиф? Има войници, които трябва да намеря и да убия.
Глиф махна с ръка и се изправи.
— Идват посетители. Скоро ще са тук.
— Откъде идват?
— От свято място. От един олтар, почернял от стара кръв.
— Жреци? За какво ни са жреци?
— Вървят през гората. Вече от дни. Проследили сме пътя им и изглежда, ще ги доведе тук, до този лагер. Тъй че чакаме, за да видим какво произтича от това.
Нарад потърка лицето си. Порядките на Отрицателите оставаха загадка.
— Е, и кога пристигат?
Глиф отпусна ръка на рамото му.
— Тази нощ, мисля. В твоето време за бдение.
В съня си Нарад вървеше по бряг от огън. Държеше меч, но влачеше върха му през пясъка, а пясъкът мяташе искри и пламтеше с разровените въглени по лъкатушещата бразда, оставена от върха на оръжието. Кръвта по острието бе спечена на черна кора. Беше изтощен и знаеше, че някъде зад себе си е оставил много по-голяма диря, от трупове, струпани от двете страни.
Пламъци го обкръжаваха, издигаха се високо като горящи дървета. Валеше пепел.
До него имаше жена. Може би винаги беше била там, но той нямаше усет за време. Имаше чувството, че върви вечно по този бряг.
— Няма да намериш любов тук — каза жената.
Не се обърна към нея. Все още не беше моментът да я види, да срещне погледа ѝ. Вървеше до него като сестра, не като любовница, или може би просто спътник, но не приятел. Когато ѝ отвърна, тръпка на изненада последва собствените му думи.
— И все пак тук ще стоя, моя кралице.
— Защо? Това не е твоя война.
— Мислил съм над това, ваше величество. За войната. Мислил съм, че е все едно къде е войната или кой я води. Или кръвни връзки ни свързват с убийците, или не. Като нищо би могла да е на другия край на света, водена от чужди, по причини, които ние дори не можем да разберем. Всичко това е без значение, ваше величество. Въпреки това е наша война.
— Как така, Йедан Нарад?
— Защото, в крайна сметка, нищо не ни разделя. Нищо не ни различава. Извършваме същите престъпления, отнемаме живот, държим земя, завладяваме земя, прехвърляме прогизнали в кръв граници — черти в пясъка, не по-различни от тази тук. С пожари зад гърбовете ни и пожари напред — мислех си, че разбирам това море, ваше величество, но сега виждам, че изобщо не съм го разбирал. — Вдигна меча и насочи върха му към искрящата, изкована от пламък повърхност отвъд брега. Оръжието потрепери в ръката му, сякаш по своя собствена воля. — Онова, моя кралице, е владението на мира. Мечтаем да заплуваме в него, но когато най-сетне го направим, просто се давим.
— Тогава, о, братко, не ни даваш надежда. Щом война определя съществуването ни и мирът е нашата смърт.
— Всички извършваме насилие над самите себе си, ваше величество. То е повече, отколкото просто брат срещу брата, сестра срещу сестрата или всякакво друго съчетание, което бихте измислили. Мислите ни нанасят жестоки поражения в черепите ни, безспир. Борим се с желания, веем знамена на надежда, разкъсваме пряпорците на всяко обещание, което сме дръзнали да изречем. В главите ни, моя кралице, е свят без мир и с това описание определяме самия живот.
— Поставяш под въпрос намерението си, братко — каза тя. — След всичко това. Не е изненада.
— Бях любовник на мъже, Здрач…
— Не. Онова не си ти.
Обзе го объркване и той едва не залитна. Изправи се замаян, отпусна меча, върхът вдигна облак искри, щом заора в пясъците. Продължиха да вървят. Той поклати глава.