— Прощавай, наближава моментът.
— Да. Разбирам, братко. Нощта пълзи. Дори да лежим в сън и така да не видим нищо от нея, все пак пълзи.
— Бих искал, моя кралице, да изтръгнеш пръта.
— Знам — отвърна тя тихо.
— Лицата им бяха моя срам.
— Да.
— Тъй че ще ги посека всички.
— Бели лица — промълви тя. — Несподелящи нашата… нерешителност. Ние сме единствената им сянка, братко, и в това никога няма да ги излъжем. Ти направи каквото трябваше. Направи каквото те искаха от теб.
— Умрях в прегръдката на сестра ми.
— Не ти.
— Сигурна ли си, моя кралице?
— Да.
Той спря, изгърбил рамене и навел глава.
— Ваше величество, трябва да ви попитам… кой подпали този свят?
Тя се пресегна към него, мека, зацапана с кръв длан докосна брадичката му, вдигна очите му към своите. Насилниците бяха свършили своята работа. Нямаше да се забрави това. Спомни си усещането за прекършеното ѝ тяло под себе си, дрипите, останали от разкъсаната ѝ сватбена рокля. С мъртви очи, тя го погледна и мъртвите ѝ устни се разтвориха, за да изрекат мъртвата дума:
— Ти.
Очите на Нарад примигаха и се отвориха. Беше нощ. Огньовете бяха догорели и овъглените стволове на дървета се издигаха тънки и черни около лагера. Другите спяха. Той се надигна, отметна сивите кожи на постелята си.
Приемаше идването ѝ в сънищата му, но не и илюзиите, които носеше. Не беше нейният брат. Тя не беше неговата кралица — макар че може би, в някои отношения, той я беше направил такава — но онази почит, както я усещаше в онова място, не беше само негова. Беше нещо заслужено. Тя водеше народа си, а народът ѝ беше армия.
„Войните вътре правят войни отвън. Винаги е било така. Нищо не е останало, освен всичко, за което да воюваш. Все пак кой смее да си въобрази, че това е почтено?“
Вдигна ръце към обезобразеното си лице. Болките никога не угасваха. Все още можеше да усети плувналите ѝ в кръв пръсти по брадичката си.
Някакво движение привлече погледа му. Бързо се изправи и се загледа натам. Двама души влизаха в лагера.
По-едрият от двамата изпъна ръка, за да спре спътника си, и след това закрачи към Нарад.
„Не е Тайст. Облечен е като дивак.
Но другият зад него е Тайст. Андий.“
Грамадният непознат спря пред Нарад и каза с нисък буботещ глас:
— Прости ми това. Зной има в земята под нас. Пари жестоко под краката ти. — Замълча и кривна глава. — Ако това те успокоява, смятай приятеля ми и мен за… нощни пеперуди.
Другите в лагера се бяха разбудили, надигаха се, но оставаха по местата си. Всички очи бяха вперени в Глиф, който беше станал и идваше при Нарад.
Непознатият се поклони на Глиф.
— Отрицателю, ще ни приемете ли във вашия лагер?
— Не аз решавам — отвърна Глиф. — Аз съм лъкът, опънат за стрелата. По този въпрос, азатанай, Йедан Нарад говори от наше име.
Нарад се сепна.
— Не съм заслужил такава привилегия, Глиф!
— Това време на нощта е твое — отвърна Глиф. — Не е до това къде стоиш, а кога.
Вниманието на Нарад се върна към непознатия. „Азатанай!“
— Ти не си наш враг — каза той бавно и трепна, щом усети въпросителната нотка в тона си. — Но онзи зад теб… войник легионер ли е?
— Не — отвърна азатанаят. — Той е лорд Аномандър Рейк, Първи син на Тъмата.
„О.“
Лордът пристъпи напред, впил очи не в Нарад, а в Глиф.
— Не е нужно да се задържаме, ако не е предложено гостоприемство. Отрицателю, моят брат броди из тази гора. Бих искал да го намеря.
Нарад залитна назад, коленете му изведнъж се подкосиха. Миг след това се смъкна на колене, щом думите от току-що изтеклата вечер се върнаха в ума му.
„Откъде идват?“
„От свято място. От един олтар, почернял от стара кръв.“
Усети ръка на рамото си — стисна го леко, но здраво. Беше дращил лицето си с ръце, но сега цялата сила го напусна и ръцете се отпуснаха, нямаше зад какво да се крие. Разтреперан, забил мрачен поглед в земята, заслуша бурята в черепа си, но тя беше безсловесен рев.
— Знаем го — отвърна Глиф. — Търсете на север.
Но тогава азатанаят се намеси.
— Аномандър, още не сме приключили тук.
— Сме — отвърна Синът на Тъмата. — Тръгваме на север, Каладън. Освен ако този Отрицател не лъже.
— О, едва ли — отвърна Каладън. — Все пак не сме приключили още. Опънат лък, вашия Бдящ го мъчи неизвестно страдание. Отказва ли ни гостоприемство? Ако отказва, трябва да напуснем тази гора…
— Не! — отсече лорд Аномандър. — Това няма да направим, Каладън. Виж този… този Йедан. Той не е от обитателите на гората. Носи легионерски меч, в името на Бездната! По-вероятно сме се натъкнали на един от прочутите разбойници на Урусандер — самата му причина да завземе гората. Вече мога да си ги представя толкова безбожни, като онези на Урусандер, пакт, сключен между тях.