Нарад затвори очи.
— Чудесна хипотеза — отвърна Каладън, — но уви, пълна глупост. Милорд, разберете ме… тук стъпваме внимателно или никак. Ще изчакаме думата на Бдящия, все едно колко ще отнеме.
— Съветът ти обърква — изръмжа Аномандър. — Като всичко, което ми се трупа сега.
— Не съветът обърква, милорд, а волята, която му се противи.
Ръката на рамото на Нарад не беше мъжка ръка. Само заради това отвори очи. „Гостоприемство на тези двамата? Как мога, без да изрека признанието, което се мъчи да се изтръгне? Брате на бъдещия съпруг, аз бях последният, който насили бъдещата невяста на твоя брат. Само аз видях светлината, напускаща очите ѝ. Ще ми позволите ли, сър, да потърся облекчение?“
Тогава заговори Глиф, гласът му дойде от няколко крачки разстояние.
— Терзанието му не е заради теб, азатанай. Нито заради вас, лорд Аномандър. Сънища проправят път към събуждането, за времето на Бдящия. Нищо не знаем за онзи свят. Само това, че се оформя от изтерзани ръце. И един от вас, азатанай или лорд, сега смущава това нещо в душата му.
— Назови тогава престъпленията ни — каза Аномандър. — За себе си ще го приема и няма да отрека нищо от онова, което съм сторил.
Нарад вдигна глава, но отказа да отвори очите си. „Ах, това.“
— Азатанай — каза. — Ти си добре дошъл тук.
И ето, че ловците се размърдаха, надигнаха се от всички страни, с оръжия в ръце.
— На мен ми е отказано, значи — каза Аномандър.
Нарад поклати глава.
— Първи сине на Тъмата, все още не е време за… за гостоприемството ни. Но ще ви обещая това. Когато сме нужни, призовете ни.
Най-сетне Нарад чу гласовете на спътниците си ловци, мърморенето им, ругатните. Дори Глиф като че ли изсъска, внезапно стъписан или от безсилие.
Но Аномандър отговори пръв.
— Йедан Нарад, тази гражданска война не е ваша. Макар да разбирам, че на вашите приятели може би ще им хареса да видят какво възмездие мога да нанеса в името на убитите хора от тази гора.
— Не — каза Нарад, а затворените му очи не предложиха нищо освен един сребрист свят, подвижен като живак и пламтящ като от невидими огньове. Изглеждаше съвсем на място. — Това не е наша битка, прав сте. Не… как ще се бием с нашите… нашите врагове. Говоря за нещо друго.
— Запъваш се…
Каладън прекъсна рязко Сина на Тъмата:
— Затваряй си устата, глупако!
— Когато огньовете завладеят морето — каза Нарад, видял отново онзи ужасен бряг, където беше вървял. Ръката на рамото му сега го държеше дивашки здраво и болката го пронизваше целия. — На брега. Там ще стоим, когато ни помолиш.
— В чие име? — попита Каладън.
— Нейното — отвърна Нарад.
Отрицателите завикаха гневно.
Но Нарад отвори очи и срещна стъписания поглед на лорд Аномандър. И повтори:
— Нейното.
Видя как Каладън се пресегна, сграбчи лорд Аномандър за лявата ръка и задърпа Сина на Тъмата извън лагера. Сякаш една-единствена дума можеше да разбие всичко. Скоро двамата се стопиха в тъмното между изгорелите стволове.
Глиф пристъпи към Нарад.
— Вричаш ни на Майка Тъма?!
— Не — отвърна Нарад.
— Но… аз те чух! Всички те чухме! Думите ти към Първия син на Тъмата!
Нарад го изгледа и нещо в изражението му стопи гнева на Глиф.
— Тя не беше в съня ми — каза тихо и усмивката му накара ловеца да потръпне.
— Тогава… — Глиф замълча и се огледа, сякаш искаше да види за последен път двамата, дошли при тях. Но вече ги нямаше. — Тогава, братко, той те разбра погрешно.
— Но другият — не.
— Азатанаят? Откъде можеш да знаеш?
Нарад отново се усмихна, макар че този път бе много по-трудно.
— Заради онова, което направи той, Глиф. Колко бързо… колко бързо отведе Аномандър. Без обяснения, разбираш ли? Никакъв шанс за… за изясняване.
— Азатанаят реши да заблуди Сина на Тъмата?
„Да. Но това… е, то си е между тях.“
— Не е наша грижа — отвърна и се обърна на колене да потърси постелята си.
— Когато лорд Аномандър ни призове, ще се отзовем ли?
Нарад го погледна.
— Няма да му се наложи, Глиф. Онова място, което описах… Боя се, че ние вече ще сме там.
„И ще стоим здраво, на бреговете на мира. В нейно име.“
— Глиф?
— Йедан Нарад?
— Старият ви език. Имате ли име за бряг?