Ренар стана, отиде до масата и намести камъните, за да затиснат навитите ъгли на картата. После се наведе над нея и огледа тънките мастилени линии, очертали терена.
— А, този хълм тук би трябвало да свърши добра работа днес.
„Разговори за алчност, с блеснали очи. Рязък смях и кикотене, груби шеги, а ако мъжете и жените, които взехме снощи, легнат студени и смирени в калта в долината долу, е, винаги ще има други, които да ги заменят.
Алчността прави курви от всички ни.“
Капитан Хаварал препусна в лек галоп надолу по склона. Вятърът с писък помиташе сухи листа по пътя му. Широкото корито на долината напред не беше толкова равно, колкото би му се искало, с лек наклон, благоприятен за врага. От билото на възвишението зад него, където Илгаст Ренд бе строил армията си Стражи, теренът бе изглеждал повече или по-малко идеален, но сега той трябваше да избягва хлътнатини, скрити от голи храсталаци, криви дървета и тук-там тесни, но дълбоко изровени коловози, които кривяха надолу и примамваха конския глезен към болезненото изпращяване на кост. Стражите бяха конна сила, разчитаща на бързина и подвижност. Това, което виждаше по този склон, го безпокоеше.
Беше Страж през целия си зрял живот и често в отсъствието на Калат Хустаин бе поемал цялостното командване като старши офицер. Не беше лесно просто да се отърси от усещането си за измяна, когато научи, че лорд Илгаст Ренд му е прехвърлил тази отговорност, но все едно щеше да следва заповедите без никакво оплакване, без никакъв израз на негодувание на лицето си. Тъй или иначе, тази сутрин личните обиди бяха най-малката му грижа. Това, че Стражите бяха тръгнали срещу Урусандер; че той и другарите му сега се подготвяха за битка, всичко това заради няколкостотин избити селяци в горите, беше, поне за него, пълна лудост.
На всичкото отгоре нямаха надеждно разузнаване за попълнението на Легиона. Беше ли напълно попълнен? Или това, както Ренд явно вярваше, още не бе постигнато? Прагматични грижи бяха тези. Днес можеше да се окажат изправени срещу пълната мощ на Легиона на Урусандер.
„Гражданска война. Отказах да мисля за това. Смъквах кожите на Стражите ми всеки път, когато някой само намекнеше за това. Ето ме сега, един стар глупак, подложен на обсада от знаещи погледи. Да се надяваме, прочее, че не съм изгорил последните трохи уважение сред войниците си. Нищо не оформя един глупак по-бързо от куха тирада.“
Но дори глупаците могат да имат кураж. Щяха да следват заповедите му. Да мисли другояче беше невъзможно.
Засега яздеше сам, наблюдаван от хиляда и петстотин души от своите, понесъл покана до лорд Урусандер за преговори насаме с Илгаст Ренд. Тази битка все още можеше да се предотврати. Мир можеше да се извае от тази безформена каша, но да копнееш за това не беше обезкуражаване. Беше всъщност отчаяно домогване към последните капчици мъдрост.
Как щеше да се държи Урусандер, изправен пред гнева на лорд Ренд? Това щеше да е сцена, достойна за гледане, та макар и само през дупчица, бодната в задната стена на палатката. Не че такова нещо изобщо беше възможно. Двамата мъже щяха да се срещнат сами и гласовете им едва ли щяха да се разнесат достатъчно, за да бъдат чути от някого отвън.
Беше стигнал до средата на коритото, когато видя отряд ездачи, появил се на отсрещния хребет.
Намръщи се и конят му за миг обърка пътя си, щом той неволно отпусна юздите.
Знамето не беше на Вата Урусандер. Вместо него знаменосецът развяваше цветовете на Първа кохорта на Легиона.
„Хун Раал. Не ни ли е дошло до гуша от този човек?“
Обидата беше явна и Хаварал се усети, че се колебае. След това се укори наум. „Не, не за мен. Не съм нито Калат Хустаин, нито Илгаст Ренд. Нямам правото да показвам такава обида. Освен това Урусандер може да чака вест и просто праща своя капитан, както Ренд изпрати мен.“ Идеята звучеше убедително, стига да не насочваше твърде много критичност в тази посока. Срита коня си с подновена увереност и продължи напред, право към делегацията.
Севег яздеше до братовчед си, а другите в свитата на Раал бяха същите лакеи, които го бяха придружили на последната му визита в лагера на Стражите. Истината на слуховете бе явна за очите на Хаварал. Бяха се преобразили, кожите им бяха като алабастър. Все пак да се види тази чудодейна благословия на Светлината бе стъписващо. Яздеха с високомерие, с осанката на същества, вярващи, че са посветени в опасни тайни и поради това с основание трябва да вдъхват и страх, и почит. Като толкова много войници, бяха по-лоши от деца.
Въздухът загорча и Хаварал едва се сдържа да не се изплюе.