Ловецът кимна.
— Да.
— Какво е?
— Емурлан.
„Да. Там.“
5.
И тук тонът на разказа трябва да се промени.
Война до смърт? Своенравните приключения на азатанаите? Глупави млади и озлобени стари, вдигнете, прочее, скептично вежда и нека да се гмурнем в нелепостта на невъобразимото и невъзможното.
Няма да отрека храбростта на азатанаите, нито ще се опитвам да омаловажа значението на тяхната намеса. Драконъс не беше сам в главоломния си устрем към погибел. Въпросът, за който не остава отговор, е следният: богове ли са те? Ако да, то те са детински. Препъват се в могъществото си, безотговорни към своите повереници. Достойни за преклонение? Досещате се добре за отговора ми.
Любопитни сте, разбирам, и всъщност сте объркани от това как оформям своя разказ. В ума ви, сигурен съм, на мястото на началата му липсваше формалността на територии, брегове, намекът за един дискретен и различим свят, в който обитават митове и легендарни същества. Смея ли да предположа, че този конфликт е вътре във вас, не в мен? Дълбокото минало е свят на въображението, но смътен и неразличим със своята загадъчност. И все пак не е ли тъкмо тази загадъчност, която тъй разпалва огъня на удивлението? Но неоформеният свят е рехава среда и малко материалност може да се съгради над непознатото.
Давам ви места, твърдите скали и прашна земя, повехнали треви и изгорени лесове. Градове и лагери, руини и скромни обиталища, твърдини и манастири — достатъчно, за да се стъпи на твърда основа, достатъчно, за да се очертае драмата и с това, уви, загадъчността се отвява.
Ако ви заговорех сега за безчетни светове, блъскащи се в ефирната пустош, и може би да разположа всеки от тях като остров сред мъглите на забвението, дали въображението би се разгоряло отново? Приближете се, тогава. Островът, който е Куралд Галайн и Мъдър Карканас, допира до селения полувидими, рядко усещани, сред които загадъчността избуява. Нека разгърнем света, приятелю, и видим какви чудеса се разкриват.
Война до смърт. Своенравните приключения на азатанаите. Глупави млади и озлобени стари…
В място на вечния сумрак се простираше равнина брулени от ветрове наноси. Полузаровени в пластове сивкава ситна прах, отломките от безчет цивилизации затулваха всяка възможна гледка, достигайки до хоризонтите. Идоли на божества се присвиваха с гръб към несекващия вятър, подпрели високи дюни, които се извиваха, за да очертаят празни котловини в скутовете си. Статуи на крале и кралици стояха кривнати, затънали до бедрата в прахта, с вдигнати нагоре или изпънати като в благослов ръце. Високи гърбове на тронове стърчаха като надгробни камъни от низините. Тук-там основни стени от рухнали дворци и храмове очертаваха хребети и линии; стаи извайваха кухини и пропукани куполи се надигаха на лъскави гърбици.
Сгънал криле, азатанаят Скилен Дро тръгна по дирята, лъкатушеща през този зловещ и унил пейзаж. Полетът бе изключен, тъй като въздухът над равнината разяждаше, а да яхне високите ветрове, наситени със зърниста прах, беше твърде изтощително дори за такъв като него.
Вместо това високият изгърбен азатанай газеше до прасците през сухите безжизнени наноси, змийските му очи бяха вперени в раздрания ров, оставен от онзи, който бе минал пред него. Загадъчният му предшественик влачеше нещо, което само се хлъзгаше над дълбоките бразди, разорани от дебелите му криви крака.
Много време бе минало, откак Скилен Дро за последен път бе посетил това селение. Оттогава отломките и развалините се бяха умножили. Повечето идоли не можеше да разпознае. Много от статуите, изобразявали императори, крале, кралици и деца богове, разкриваха черти, които бяха чужди и понякога смущаваха острите сетива на Скилен. Той можеше да усети напора и притеглянето на капризните течения невидима енергия, които знаеше като Проривите, макар че не азатанаите бяха скалъпили тази дума.
Проривите носеха забравени монументи от други селения. Като плавеи, фрагментите се изхвърляха тук, сякаш единственото предназначение на тази равнина бе да служи като хранилище на пропаднали вери, изоставени мечти и нарушени обещания. Може би тя беше, както вярваха някои от родствениците му, кътчето на ума, а въпросният ум бе самата вселена.
Трудно му беше да реши дали тази представа му допада, или го дразни. Ако вселената наистина притежаваше ум, то той беше претрупан. А ако в този ум вирееха такива кътчета, то пазителят бе заспал или, може би, пиян. Тази ръка на полусъзнателност изобилстваше с разсъдливи вихрушки и въртопи, спирали от непреклонни възгледи и безмилостни представи, кръжаха и кръжаха, докато се погълнеха сами. Идеи връхлитаха и отстъпваха от канарите в потока, закъдряха се покрай тях и се разпадаха в кипящ въртоп. Не, това беше ум в зимен сън, където само смътни спомени и проблясъци на вдъхновение правеха водите неспокойни.