„Но не моят ум ще наложи ритми над космичната буря. Тази плът е неподатлива пред онова, което чака отвъд нея. Само играя с думите на други, някакъв въображаем инстинкт гъделичка гърлото ми и плюе огризките от безчет поети, които съм погълнал.
Тази равнина е безмълвна, най-вече. Тези статуи, боядисани някога, сега се накланят, обрулени и уморени. Боговете клечат и се молят за молитва, копнеят за шепот на почитание и неполучили това, биха се примирили напълно с гълъб, кацнал кротко на главата… но дори този скромен благослов им е отказан тук, в този кът на ума, този склад на Проривите.“
Успя да различи нещо напред. Здание, като че ли от камък, се издигаше над общата разруха, оградено с ниска стена. Наносите, които го обкръжаваха, изглеждаха свръхестествено равни. Скилен успя да види нещо, което приличаше на портална вишка, пищна арка с изящна каменна облицовка. Но подхождаше отстрани, следвайки дирите, които водеха към каменната стена право пред него.
Разперил жилавите си криле, Скилен плесна във въздуха и вдигна облаци прах. Плъзна се напред, издигна се по-нависоко с резки плясъци и бързо се понесе натам. Видя, че дирите продължават в двора от караулката… а там, свита на високото стълбище на входа на зданието, самотна фигура сякаш изтупваше от себе си облачета прах.
Скилен се плъзна над стената и кацна леко на пътеката. При появата му седналата фигура вдигна глава, но лицето ѝ остана скрито под тежка гугла от груба вълна.
— Скилен Дро, не мислех, че ще дойдеш.
Все още не решил какво да отвърне, Скилен се обърна към караулката. Подмолно течение се изливаше през нея, макар пороят енергия да не раздвижваше нито зрънце прах или пясък. След миг, усетил как силата отърква люспите на челото му, страните и муцуната с острите като игли зъби, Скилен отново се извърна към къщата. Потокът профуча покрай него и потече през огромната дървена врата зад седящия на стъпалата.
Качулатият мъж може би кимна, тъй като качулката леко помръдна.
— Знам. Отговор е, един вид. — Една бяла длан посочи към къщата зад него. — Утайки. Хранилища. Бездънни сякаш. Възможности, вечно връхлитащи. Изчезват ли? Кой може да каже? Някои мисли — продължи той с разсъдлив тон — бягат от специфичното. Избягват особеното. Откъсват се и така прекъсват тайните си пътища. А реката се издува и издува все повече. Скилен, стари приятелю, какво си намислил?
— Рисковано е — осмели се да отвърне Скилен, на вълна от миризми и ухания.
Седналият закачулен мъж въздъхна.
— Предполагам. Всичко това, което предлагаш, докато си в онзи страховит поток… ще напълни ли то просто къщата, как мислиш? Начинът ти на говорене тук, изливащото се покрай мен и през тази нелепа дървена врата — думите ти: боиш ли се от тяхното безсмъртие, щом се просмучат в хоросан и камък?
— К’рул. Защо тук?
— Без причина — отвърна К’рул. — По-скоро без моя причина. Видя ли дирите? Един Строител ме намери. Аз… проучвах. — Помълча за миг, а когато продължи, тонът му бе променен, търсеше повече непринуденост. — Общо взето, пренебрегнат съм. Но не този път и не с тогова. — К’рул махна замислено. — То ме довлече тук. Е, отначало ме влачеше из двора, сякаш искаше да ме остави там, или там, или може би ей там. Нито едно място като че ли не го задоволи. Накрая ме остави на стълбището, а после? Ами, изчезна. — К’рул стана и изтупа още прах от халата си. — Скилен, може би беседата ще е по-лесна, ако не стоиш на пътя му. Този Прорив е изключително мощен, нали?
Скилен огледа двора. Забеляза петната, където Строителя беше оставял К’рул. Нямаше никакво различимо очертание в тази карта. След малко се отдръпна от каменната пътека.
— Какво чака вътре?
К’рул поклати глава. Качулката се смъкна назад от движението и откри изпито, обезкървено лице.
— Като другите, предполагам. Стаите… преобърнати. Вървиш по неравен таван, бъркотия от подпори и стръмни рампи, които водят надолу… или е нагоре? Да бродиш вътре е като да те споходят преобърнати мисли. Преобръщането на перспективата като нищо може да съдържа послание, но ми се губи.
Но Скилен едва чу думите, толкова ужасѐн беше от състоянието на К’рул.