— Какво те измъчва?
— Аа, далече си стигнал, значи. Такова утешение ли е изолацията? Прости ми за този въпрос, Дро. Разбира се, може да се намери мир в незнанието, в несъществуването, в не-чуването и в не-намирането. Мир в това да забравяш, докато за другите си общо взето забравен. — К’рул се усмихна унило. — Но все пак бих искал да знам: ако си бил, то къде? А ако не, тогава защо?
— Намерих свят в спор със самия себе си. Заблудата на разума, К’рул, е мизерно нещо.
— А тази извисена фигура, която сега ми представяш? Предрешил си се като тези… същества?
— Една от породите им, да. Играх убиеца — отвърна Скилен. — Не познават изтънчеността. Градят цивилизация на функция, на механична цел. Подтикнати са да обяснят всичко и така да не разберат нищо. Отказват художествеността. Но изкуството се крие в многото оттенъци на един свят. Отхвърлили са стойността на общия дух във всички неща. Придържат се към един цвят и обръщат внимание само на един оттенък. Рационалният ум може да играе само рационални игри: това е капанът. Но забелязах, К’рул, присъщата наглост и ирония в техния култ към доказуеми истини. — Замълча, после добави: — Те идват.
К’рул се изсмя, толкова грубо, че въздухът потрепери.
— Помниш ли, веднъж говорих за възможности? Е, направил съм дар от тях. Или по-скоро дарове. Магия, която не изисква спазаряване с такива като теб или мен. И вече се злоупотребява с тези дарове.
Скилен изчака, като сдържаше всеки мирис, всеки аромат. Имаше магия в пролятата кръв на азатанаите. Самият К’рул беше кървил до почти пълно пресъхване. Жестът беше на неуравновесен ум.
Мъжът пред него махна неопределено с ръка и каза:
— Ерастас се опитва да наложи власт над тези дарове. — Кривна глава и изгледа Скилен, после добави: — Не. Сега мисля, че власт не е подходящата дума. Позволи ми да ти предложа такава, която ти, в сегашното си състояние, би могъл по-добре да разбереш. Стреми се да наложи мириса си над моите дарове и чрез това — някакъв вид влияние. Скилен, не мисля, че мога да го спра.
— Какво още?
— Старвалд Демелайн — каза К’рул. — Драконите се завръщат.
Скилен Дро продължи да гледа втренчено К’рул, докато той не извърна очи. Загубата на кръв, толкова голяма и дълбока, беше прекършила нещо у него. Тази мисъл събуди болезнено любопитство у Скилен Дро.
— Чух твоя зов, К’рул, и ето, че съм тук. Предпочитах те като жена.
— Дните ми за раждане приключиха, за известно време.
— Но не и кървенето ти, изглежда.
К’рул кимна.
— Въпросът е кой пръв ще ме намери. Ерастас или — ако излезе от Старвалд Демелайн — Тиам? Скилен Дро, трябва ми пазител. Виждаш ме най-уязвим. Не можах да се сетя за никой друг освен теб — никой друг толкова решен да остане настрана от нашите светски грижи. И все пак, какво ми предлагаш ти? Само едно признание. Къде си бил? Другаде. Какво си правил? Залагал си капани. Все пак… наистина питам, Скилен.
— Аз съм виновен за драконите…
— Едва ли!
— … и не се боя от Ерастас, нито от който и да е друг азатанай.
К’рул отвърна на това с насмешка:
— Разбира се, че не се боиш.
Скилен не каза нищо.
К’рул поклати глава.
— Моля да ме извиниш за това, Скилен. Най-малкото, трябва да ти кажа какво е направил той.
Скилен Дро въздъхна тежко и с безразличие.
— Както желаеш.
— Ще ме защитиш ли?
— Да. Но знай това, К’рул. Все пак те предпочитах като жена.
Беше започнало с разговор, в който думите, изричани на един лек дъх, покълваха като семена, израстваха и след това узряваха в умовете на всички, които по-късно щяха да твърдят, че са присъствали. Разговор, помисли Ханако, който да осветли нелепостта на всичко последвало. Това беше проклятието сред Тел Акаи, където само мълчание можеше да спре връхлитащия потоп на онези неща, безчетни на брой, към които разбитите оцелели можеха да погледнат през рамо, да кимнат на знаците, ужасните предзнаменования и всички онези небрежни слова, хлъзнали се напред и назад.
Но мълчанието беше рядко животно сред Тел Акаи и от тази трагична истина животът на цял народ тръпнеше от хиляда рани. Разбира се, много скоро то щеше да се разкъса. Още докато той и събратята му падаха от безпомощен смях.
Твърде често сред неговата раса смехът — безхитростен и откровен — беше единствената реакция на болка и тази мисъл отново извърна Ханако към ясното потвърждение на абсурда.