— Появи се и видя, че съм преградил изхода му от пещерата, Ласа Руук.
Тя кимна.
— А по природа не е по-различен от нас. Ние не разбираме идеята за отстъпление. — Обърна се и загледа пътя напред и надолу. Планинският склон се спускаше надолу на стъпала до обрасла с гора долина. Блещукащо езеро се пробуждаше от издигащото се слънце в дълбокото корито на долината. — Дори този поход — продължи тя — е нелеп. — Мисълта донесе ярка усмивка на лицето ѝ и тя се завъртя към Ханако засмяна. — Коя посока? Къде лежи смъртта, о, храбри млади воине? На изток, където слънцето се преражда всяко утро? На запад, където гасне с всеки здрач? Дали на юг, където плодът гние на клона и насекоми без отдих гъмжат по земята в ежедневния си труд да я разчленят? Или в жестокия север, където една спяща жена се буди, за да открие, че трупното влечуго е откраднало половината ѝ тяло? Или изобщо не се буди, а лежи неизменна? Във всяка посока смъртта триумфира. Искаме да тръгнем редом с „джагъта с пепел в сърцето“. Крачим тук, за да закрачим в неговия поход там… но къде е там?
Ханако сви рамене.
— Това бих искал да узная и аз, Ласа Руук. Бих искал да видя как отговаря този джагът.
— Струва ли си тази война?
Той извърна очи към пищната долина, към сребърния резец на езерото, спомнил си разговора, който бе започнал това пътуване. Приказката, дошла на невидими криле, за един скърбящ джагът, възбунтувал се срещу смъртта, която отнела жена му, и ужасната клетва, която дошла от това. Не е ли съдбата на живите да се борят с чувството на безсилие, което идва при виждането на смъртта? Нищо ли наистина не може да се направи, нищо освен да носиш бремето, глождещата мъка, свирепия гняв? Колко дързък можеше да е този джагът, та да обяви война на самата смърт?
Имало беше подигравателен смях, сякаш всички присъстващи бяха готови да се изпитат едни други, да бият като с мечове по куража на Тел Акаи и извратеното им одобрение на една сладка, влудяваща нелепост. И все пак. Колко бързо насмешката отстъпи на онова тъмно течение в душите им, щом напомнената скръб се надигна като призраци в нощта и всеки един случай на безсилие закърви наново. И тъй, разговорът се загърна в себе си, изгубил всякакъв хумор, а на негово място изникна почернялото, овъглено ликуване. Радост, по-сладка от всяка друга. Разцъфваща възхита към бляскавата дързост на джагъта.
Много блянове се предложиха, примамливи, подканящи една душа да ги последва. Малко бяха земни. Още по-малко — изобщо възможни. Но във всеки от тях, знаеше Ханако, имаше вкус на нещо като надежда, достатъчно, за да примами човек по онази пътека, макар и само в света на желаното. Бляновете щяха да се търпят, година след година вкусът се притъпяваше от жал и се смаляваше от горчив опит, докато изрови дупки в корема. Знаеше всичко това твърде добре, макар да му се подиграваха за младостта му — откога, в края на краищата, бляновете бяха само за старите и мъдрите, които ги познаваха единствено по останалото им разочарование? Не беше ли тъкмо светът на децата който все още примамваше, както бе препълнен до небесата с блянове — блянове все още ненакълцани на ивици, все още неразкъсани или изгнили отвътре?
Смъртта е жътварят на амбицията, гълтачът на надеждата. Тъй мърмореха старите във всяко село около нощните огнища, а пламъците оживяваха смъртните маски на лицата им. Само спомени можеха да живеят в такива лица, когато нощите напред предлагаха толкова малко.
Все пак… родени с амбиция и познаващи само надеждата, децата не знаеха нищо за смъртта.
Разговори като онзи, на който Ханако бе станал свидетел в селото си, несъмнено бяха лумвали като горски пожар в поселенията на Тел Акаи, от планината до морския бряг и във всички селища на долината, сгушени между двете. Джагътът бе призовал за армия в името на една война, която не можеше да спечели.
Тел Акаи бяха дали отговора си с барабанния тътен на тежък, горчив смях, и рекоха: „Това е война, която можем да водим.“
Патосът на такова твърдение стигаше, за да те опияни. Ханако усети как онзи волен, див порив отново се надигна в гърдите му, докато премисляше въпроса на Ласа Руук. Вкусът му бе като на триумф на глупак.
— Дали си струва тази война? Тя е, мисля, единствената война, която си струва.
Смехът ѝ бе тих, с някаква интимност, от която кожата на Ханако настръхна с потта под дрехите му.
— Ще говориш от мое име — каза тя. — В моя защита.
Той се намръщи.
— Не разбирам. Твоя защита от кого?