— Нещо вещерско има в мълчанието на една съпруга — каза Гарелко.
— Беше съблазънта на още няколко мига в леглото — отвърна Раваст и кимна. — Забравила ли ни е тя? Градината ли плевеше, забравила как се проточи утрото? Защо осъжда този сън — тъй радостно откраднат — с проклятието си, което е нашата вина? Бях неспокоен в дрямката си.
Татенал се изсмя зад Раваст.
— Но не дотолкова, че да отвориш и едно око! Да се огледаш, да се зачудиш, да трепнеш от студеното огнище, да чуеш — с нарастващ ужас — хъркането на Гарелко.
— А, с него съм свикнал — каза Раваст. — Не е по-дразнещо от твоето зверско пухтене. Все пак това, което казваш, е съвсем вярно. Отхвърлихме признаците, че нещо не е наред.
— Съпрузите живеят под този облак с непрестанен трепет — каза Гарелко, щом поведе малката група надолу по стръмната камениста пътека. — Като по замръзнало езеро, ледът под нас е с неизвестна дебелина. Като по горска пътека, с миризмата на котка наблизо, където всяка трънка бляска с котешки очи към превъзбуденото ни въображение. Като на ръб на стръмнина, със злокобната сянка на някое крилато чудовище, плъзгаща се над нас.
При това последно наблюдение Раваст изсумтя тежко.
— И продължаваш за това — събитие, което нито аз, нито Татенал видяхме. Небето беше ясно, утрото свежо и ако наистина е имало някаква сянка, то някой кондор ще да е сбъркал темето ти с гнездо на съперник. Но при по-внимателен оглед сянката, която те е стреснала — умната птица, не е видяла яйца, заслужаващи някакво внимание.
— Ние сме мъже — изсумтя Гарелко. — Яйцата са за чупене.
— Ние сме съпрузи — поправи го Татенал. — Яйцата са да ги дръгнеш.
— Така си е — въздъхна Раваст.
— Говорех за вещерството в мълчанието на една съпруга, мои изтерзани братя. Не сте ли я виждали как стои на вратата, с гръб към вас? Не са ли потрепервали коленете ви, докато умът ви подскача като скакалец назад през деня — или беше миналата седмица? Как сте могли в сляпото си блаженство да ѝ нанесете някоя обида?
Раваст сви рамене.
— Сърцето, съмняващо се в собствената си любов, ще къкри и в най-кроткия сезон. Коремите ни куркат вече от месеци.
— Пак ли за това, Раваст? — Татенал плесна Раваст по рамото — онова, на което не беше окачена острата бойна брадва. — Любовта ѝ към нас си е отишла. Стоновете ти ще направят плъст от шепа въ̀лна и ще задушат същата тази ценност, от чиято смърт се боиш.
— Ще ми се да не беше споменал въ̀лна — отвърна Раваст с ръмжене. — Стап малко прекалено охотно обеща, че ще се грижи за стадата ни. Не вярвам на този човек.
— А когато тя стои до теб — подхвана отново Гарелко, — но не казва нищо? Това ли е топлината и утехата на близостта? Ще се къпем ли в нейния миг на сантиментална щуротия? Онова ревящо невъзможно мигновение, когато тя забравя всяко наше минало престъпление? С мълчанието си тя владее зверилница от власт. Колкото до мен, ами, бих предпочел камшика на думите ѝ, тирадата на гнева ѝ, трясъка на грънци по черепа ми.
— Ти си едно пребито псе — каза Татенал и отново се засмя. — Гарелко, първият от съпрузите ѝ, първият в постелята ѝ. Първият, който ще запърха и ще се присвие пред най-лекия ветрец на недоволството ѝ.
— Хайде да не говорим за ветровете на недоволството ѝ — предложи Раваст.
— Защо не? — попита Татенал. — Тема, която тримата можем да споделим в изблик на взаимно съчувствие! Същинското проклятие на нашия съюз е нейната любов към готвенето, толкова обезсърчаващо несъответна на таланта ѝ. Не сме ли яли по-добре тези три нощи по дирята? Нали за това никой от нас не е предложил да забързаме крачки и да я догоним? Не се ли наслаждаваме, всъщност, на великолепието на добре приготвена вечеря? Стомахът ми е твърде преситен, за да лъже, и, ох, колко спокоен е точно сега!
— Жените — каза Гарелко — трябва да се държат настрана от всяка кухня. Ентусиазмът на съпругата ни е това, което я поддържа слаба, когато по-добре е да се валя в тлъстина, с мас, лъснала на меките ѝ устни.
— Ха — изръмжа Татенал. — Дори Ласа не може да понесе твърде много от сготвеното от Ласа. Това не е нищо друго освен нейния заговор, който гарантира изящния ѝ вид. Тук си прав, Гарелко. Ако изобщо я хванем, ще променим правилата. Ще я вържем и ще я държим окована много далече от кухнята. Ще ѝ дадем свястна храна и ще гледаме как дебелее под грижите ни.
— Изглежда достойно отмъщение — съгласи се Раваст. — Ще се закълнем ли за този курс на действие?
Гарелко спря на пътеката и това принуди другите двама да направят същото. Той се обърна рязко към тях и ги изгледа презрително.