— Искари Мокрас! Арак Рашанас, моят безчестен брат, те иска с неистова страст! Аз го преследвам! Твърде много обиди, твърде много измени! Смачкани яйца правят пътека към високото ти гнездо! Оставя те да копнееш и да се съмняваш в силата на моето семе! Ще го убия! — Ерелан се надигна, сърцето на звяра падна от ръцете му, той залитна и стисна главата си с ръце. — Взех я отново, Арак Рашанас! Тя ще донесе моето потомство в този нов свят! Родени са с омразата към теб в сърцата си — в това се заклевам!
Залитна във водата.
— О, този огън! Тази болка! Латал! Майко! Изцери ме!
Падна като в несвяст и водите го покриха в мътилка от кръв.
Ханако се хвърли в ледените плитчини. Стигна до Ерелан и го надигна… и с ужас видя розовата вода, бликнала от отпуснатата му уста. Раните на Ханако се отвориха наново, докато извлече Ерелан на брега.
Ласа не беше помръднала — беше все така на колене пред брадвата на Раваст. Погледна задъхания от усилие Ханако и попита:
— Мъртъв ли е?
Ханако не знаеше какво да отговори, тъй че превъртя мълчаливо Ерелан на една страна. Притисна длан до шията му и усети глухо тътнещите панически удари на сърцата му.
— Жив е, но се боя, че гърдите му ще се пръснат, Ласа!
Ерелан се сгърчи в спазъм. Ботушите му изритаха и изровиха бразди в чакъла. Ръцете му замахаха слепешком и избутаха Ханако настрани. Воинът се превъртя на гръб, опули очи и зяпна в небето.
— Тя пее името ми… в болката вътре в нея… моята обич пее името ми!
— Какво значи това? — попита Ханако. — Ерелан?
— Далк!
— Ерелан!
Живот блесна в очите на Ерелан и те изведнъж се впиха в Ханако. Страх и ужас се бореха в този дивашки поглед.
— Ханако! — прошепна той. — Аз не съм сам!
Раваст дремеше на слънцето, с пълен с диви плодове корем. Бяха на една поляна, която бяха зърнали край пътеката, където лежаха разпръснати огромни каменни плочи, следи от някой паднал храм навярно, или изровени останки от плячкосана гробница. Все едно. Обедното слънце къпеше поляната със сладка топлина и мъките на света изглеждаха далечни.
Татенал се шляеше из менхирите, а Гарелко хъркаше на каменното си легло.
— Раваст, обявявам тези за азатанаи.
— Очарователно.
— Ти все още си твърде млад — каза Татенал. — Нищо от дълбочината на древността не може да се намери в скимтящото кутре, каквото е душата ти. Докато аз, който съм познал множество окаяни десетилетия — не толкова много като Гарелко, несъмнено, — аз, прочее, съм израснал до проумяването на нашия мимолетен живот посред този мачкащ, тъпчещ, едва тътрещ се ход на безсмисленото време. Казах ли безсмислено? Да, и се вслушай добре, Раваст.
— Думите ти са като песен, унасяща това дете в сън — каза Раваст.
— Като птица пърха мъдростта ми около черепа ти, отчаяна, че изобщо ще намери път навътре. Азатанаите са изключително древен народ, Раваст. Загадъчен също. Като чичо, който се облича странно и няма нищо, което да ти каже, но ти намига разбиращо от време на време. Да, те може да са влудяващи в своята загадъчност и такъв един разбиращ поглед безсловесно би ни разказал за чуждоземни приключения и видени гледки, които да отнемат дъха на по-низшите.
Раваст примига срещу слънцето, надигна се и присви очи към Татенал. Той седеше на един долмен и с показалеца на дясната си ръка проследяваше непознатите думи, изваяни на каменната повърхност.
— Говориш за Канин Трал…
— Който след това замина отново! Години минаха вече, откакто за последен път сме го виждали или знаехме местонахождението му. Но сега, най-сетне, вече ми е все едно. Той просто послужи като дразнещ пример. Говорех за азатанаите и тяхната обсебеност от камъка. Статуи, монументи, каменни кръгове, гробници със зали — винаги празни! — а тяхното безумство стига още по-далече, Раваст! Каменни мечове! Каменна броня! Каменни шлемове, които ще вършат работа само на каменни глави! Предполагам, че те и серат камъни…
— Е, виждали сме достатъчно подозрителни камъчета по тая пътека…
— Подиграваш ми се, но ти казвам, няма нито едно място по целия свят, което те да не са видели, да не са проучили, в което да не са се намесили. Джагътите бяха прави, като прогониха онзи, когото намериха, че се крие между тях. Може би си мислиш, че ние, Тел Акаи, сме неуязвими, но няма как да се разбере дали някой азатанай не се крие сред нас — избират си плътта, която да носят, знаеш ли…
— Е, това са глупости, Татенал — каза Раваст, отпусна се отново на гръб и затвори очи. — Ако бяха както казваш, нямаше да са смъртни — щяха да са богове.