— Богове? Ами, защо не? Ние почитаме скалите богове…
— Не, не ги почитаме. Само ги обвиняваме, когато нещата се объркат.
— А когато сме благословени с късмет им благодарим.
— Не. Когато нещата вървят добре, поздравяваме себе си.
— Ох, цинично дете, този свеж свят толкова ли те отегчава? Изтощен ли се чувстваш, след като разкриеш всичките истини на света? Ще плъзнеш ли вяло преситеното си око над всички глупци, чиято компания си прокълнат да изтърпиш?
— Подиграваш се на търпимостта ми. Само младежката ми жизненост ме поддържа.
— Азатанаите са построили това само за да го съборят — дори Тел Акаи не би могъл да бутне така тези камъни, да ги изкорени така. Виждам около нас ехото на стара ярост. Доколкото знаем, самите наши скали богове са били азатанаи.
— Значи е добре, че сме загубили вяра.
— Тя не е.
Раваст се намръщи и се надигна.
— Бих казал обратното! Не вяра кара някого да гледа към смъртта и само към смъртта. Това, ако не друго, е пораженчество. Падение. Няма да се намери глупак, който би почитал смъртта.
— А, но тя върви не за да коленичи пред Господаря на Каменните купчини, а за да воюва срещу него.
— Все едно да бие по планински склон.
— Точно така — отвърна Татенал, загледан в отломките наоколо.
— Никакъв азатанай няма да има в компанията на джагътите — каза Раваст. — Подозирам не повече от шепа глупаци. Други джагъти, обвързани само от някаква вярност към скърбящия си брат. Може би няколко Бягащи псета, жадни подвигът им да бъде възпят. И ние, Тел Акаи, разбира се, за които такъв призив е твърде скандален, за да му се откаже.
— Отказахме.
— В името на стадата, които да пазим, градините, които да копаем, мрежите, които да плетем. И все пак, Татенал, виж ни, тук, по тази диря.
— Следваме я, за да си я върнем. С оръжия на разума ще я убедим…
— Ха! Идиот! Тя само е отпуснала каишките ни и има търпението на господарката. Виж ни тук, как си играем на свобода! Но скоро ще тръгнем отново по тази диря и тя ще ги стегне отново.
Гарелко извика нещо. Обърнаха се към него и го видяха как рязко седна и се ококори.
— Ах! — извика той. — Сънувах дракон!
— Не беше сън, глупако — рече Татенал. — Срещнахме дракон тази сутрин и го прогонихме.
Гарелко примижа към Татенал.
— Тъй ли? Значи всичко беше истинско?
Раваст зяпна Татенал.
— Онова дракон ли беше?
— Че какво друго да е?
— Ами… не знам. Гигантски гущер. Крилат. С дълъг врат. Змийска опашка. И люспи…
Другите двама съпрузи го гледаха безизразно. Раваст се намръщи и измърмори:
— По описание всъщност сравнението е уместно.
Гарелко изпъшка и се протегна.
— Това сливане на сънища и истина ме дразни. Доколкото знам, още не съм се събудил и проклятието ми е да видя как вие двамата ме терзаете дори в дрямката ми. Дано да дойде ден, когато сред Тел Акаи се раждат толкова момичета, колкото и момчета. Тогава един съпруг ще може да стои сам, лице в лице с жена си, и ще има мир и вечна радост на света.
Татенал се засмя.
— Глупости дрънкаш, Гарелко. Тайстите сключват такива бракове и не са по-щастливи от нас. Проклятието на сънищата ти те кара да копнееш за лудостта, която те са възприели.
— Тогава ме събуди, моля те.
Раваст въздъхна и се смъкна от плочата.
— Усещам как каишката се изпъва, а бой с камшика не би ме зарадвал.
— Отдавна не си бит хубаво — каза Татенал.
— О, хайде стига.
Тримата приготвиха отново багажа си, а междувременно Раваст отново си припомни за изгубеното си оръжие. Срещу дракон, ни повече, ни по-малко. Малцина изобщо щяха да му повярват, а уверенията на двамата му колеги по брачно ложе нямаха голяма стойност. Тъй или иначе, беше неприятна мисъл, това доказателство на стари легенди и полузабравени сказания.
Изчерпали за момента думите, мълчаливо продължиха спускането си.
— Имам нужда от съюзници освен теб.
Скилен Дро погледна тътрещата се до него загърната фигура.
— Ще намериш малцина.
— Има едно разяждащо море, есенцията на което е хаос.
— Знам го.
— Маел не го иска — каза К’рул. — Всъщност никой от нас не го иска. Ардата бе решила да слезе там и обмисляше пътуване в дълбините му. Има известен риск.
— Сама ли е?
К’рул се поколеба, после отвърна:
— Не мога да съм сигурен. Ардата пази ревниво владението си. Мисълта ми е, че бихме могли да се позовем на това нейно собственичество.
— Аз ще те защитя, К’рул. Но не сме съюзници. Ти глупаво си се направил уязвим.