— Кой още чака на разположение? Маел? Гризин Фарл? Не, не той, освен ако не е за да го пратиш сред враговете си. Килмандарос? Найтчил? Фарандер Тараг? А Каладън Бруд — щях да помисля, че Висшият зидар, над всекиго от нас, би бил първият ти избор в това. С Бруд на твоя страна дори Ерастас не би могъл да…
— Каладън Бруд е, засега, изгубен за нас.
Скилен Дро изгледа К’рул… някъде в последните няколко мига се бяха спрели отново.
— В какъв смисъл изгубен, К’рул? Върховен крал ли играе някъде? Тогава ще отлетя при него и ще го измъкна от жалкия му трон. Ами Маел? Още ли се крие под вълните и гради своя пясъчен замък?
— Каладън Бруд не се поддава на земни амбиции. Колкото до Маел, ами, скарани сме все още засега.
Смехът на Скилен излезе на съсък, груб и почти болезнено сух.
— Значи аз съм третият ти възможен избор.
— Не. Без теб, Скилен Дро, нямам никаква надежда да постигна това, което целя.
— Дотолкова поне разбирам, К’рул. Добре, възбуди любопитството ми. Кажи ми, що за схема си измислил да възпреш всеки дракон да не налети на битка с мен веднага щом ме види?
— Никаква.
— Какво?!
— Бездната да ни вземе, Скилен! Назови ми един дракон, който би могъл да те надвие в двубой!
— Значи ме виждаш да се бия с всеки от тях?
— Не непременно. А и да стане, гледай да не ги убиеш. Не, Скилен, все още не разбираш защо толкова си ми нужен. Когато стъпим на смъртния свят, те ще разберат, че отново си между тях. Скилен Дро, нужен си ми като стръв.
Скилен се пресегна надолу, грамадната му люспеста лапа стисна предницата на наметалото на К’рул. Той го надигна, докато лицето му не се озова срещу неговото. Качулката падна назад и Скилен остана доволен, като видя смътната червенина на бузите на К’рул.
— Бих предпочел да не ме пуснеш от толкова високо — каза К’рул хрипливо.
— Каза, че Старвалд Демелайн се е отворил два пъти. За колко дракона говорим?
— О, първия път донесе само един дракон и той вече е мъртъв.
— Мъртъв?
— Ами, толкова мъртъв, колкото могат да го докарат драконите.
— Кой го уби?
— Не съм сигурен. Трупът му гние на брега на Витр.
— Кой дракон? Назови го!
— Корабас Отар Тантарал.
— Корабас!
— Но не се тревожи — каза К’рул. — Още не съм приключил с нея.
6.
Ноктите на ръката на Готос, отпусната на зацапаната маса, бяха с цвета на кехлибар и дълги, по-скоро като на птица, и докато почукваха в бавен синкоп, един след друг, напомняха на Аратан за камъни в жегата. Огромната маса беше довлечена вътре от друго, вече изоставено жилище. Беше без украса, изпъваше се като обрулена от ветрове равнина и играещата по повърхността ѝ слънчева светлина пълзеше бавно към края на деня.
Аратан стоеше на входа, подпрян на изкорубената рамка на вратата, за да събере колкото може повече от мразовития въздух на двора. Вътре в залата бяха поставени четири мангала, които излъчваха суха топлина, разяждаща и изнервяща. С едната страна на тялото си усещаше дъха на зимата, а с другата — лъхащия на пресекулки зной на ковачница.
Готос не беше казал нищо. Освен тракането на ноктите му и почти механичното повдигане и падане на пръстите му, докато потропваха, не се чуваше нищо. Аратан беше сигурен, че Готос е усетил идването му и че със самото си безразличие го подканя да се присъедини към него на един от безформените столове около масата. Но знаеше, че няма да последват никакви разговори; не мрачно настроение беше обзело Готос — беше просто поредният от онези моменти, характерни с упорито мълчание, с войнствен отказ да общува с когото и да било.
Разгърнеше ли въображението си, човек можеше да измисли хор от настръхнали чувства, които да запълнят такова мълчание. Снизхождение, арогантност, презрение. В тяхната компания е лесно да потръпнеш от изблика на срам, с жилото на неуместност в сърцевината му. Аратан подозираше, че горчивата титла — Господаря на омразата — е произтекла от тези моменти, докато в безсилието си приятелите джагъти вдигаха стени от възмущение, нашарени с амбразури, от които можеха да мятат стрелите си и да превърнат цялото това нещо в дрънчаща война, вражда, надигнала се срещу разрастващо се гъмжило от въображаеми обиди.
Но каквито и прегради да вдигаше мълчанието, нищо лично нямаше в тях. Не се вдигаха в отговор на някаква конкретна заплаха. Възправяха се срещу всеки въображаем ъгъл и стояха здраво срещу присъствие, както и отсъствие. Не беше, както се бе уверил Аратан, мълчанието на един вгорчен мъж. Това мълчание не обвиняваше никого, не признаваше никой конкретен враг и поради това гневеше всички.