— Ако треперим тук — каза Буругаст на жената, — моля, добавете своя щит в редицата ни, но ни кажете името си и онова в историята ви, което бихте предложила на непознати.
Тя погледна чашата, отпи и след това заговори:
— Не виждам никаква стойност в името ми, тъй като вече съм се предала на съдбата си. Не моля да бъда запомнена. — Погледът ѝ се измести към джагъта в челото на масата. — Никога не съм мислила, че ще се озова в компанията на Господаря на омразата. За мен е чест, и по-важното, приемам неговото безразличие. — Замълча, огледа другите, накрая погледът ѝ отново се спря на Аратан. — Вие вече сте загубили тази битка срещу Готос и всяко разумно основание, което хвърля по вас, за да докаже безумието ви. С това чувство би било добре да свикнете, не мислите ли? В края на краищата смъртта ще ни отвърне по същия начин.
Хаут въздъхна.
— Моля някой да излезе навън и да пресрещне серегалите, и които агенти на Бягащите псета може да са се запътили насам за това събрание. Вържете и говорителката на форулканите също, с въжета около глезените, и я оставете да лежи на студените камъни. Набийте с камшик джхеките, докато не се оттеглят със скимтене. Аз поне не знам колко още мога да понеса. Варандас, подай ми каната.
Пиха. Мълчаха и мълчанието се проточи. Ноктестите пръсти правеха щръбки в отминаващото време.
— Той ме изтощава — измърмори накрая Варандас. — Поражението ме е направило глупав, твърде глупав, за да се вслушам в мъдростта му.
— Същото е с всички нас тук — каза Хаут. — Готос се провали. Възрадвайте се, всички. — Наведе поглед към масата и добави: — Ако благоволите.
Буругаст се надигна пръв, леко се олюляваше.
— Ще се върна при Качулатия — рече — и ще докладвам за поражението на съперника му. Ние, приятели, удържахме първата му атака. — Вдигна празната си чаша. — Вижте. Прибирам трофей, плячка от тази война.
Тръгна навън, като залиташе, притиснал до гърдите си калаената чаша все едно, че беше златна и покрита със скъпоценни камъни. Миг след това Варандас стана и го последва.
Хаут потърка сбръчканото си лице, кимна като на някоя неизречена мисъл и стана.
— Готос, отново си твърде могъщ, за да ти се противопоставя. Тъй че се оттеглям. Не се съмнявам, че Коря чака в засада — чудно ли е тогава, че съм готов да бягам до смърт?
Щом Хаут излезе, синьокожата жена — която се беше втренчила в Аратан със смущаваща напрегнатост — се надигна. Кимна на Готос, а след това каза на Аратан:
— Тази последна война не би трябвало да е първата ти, момче. Бъркаш.
Той поклати глава, но не отвърна. Поражението в душата му щеше да си остане лично. От всички завъдили се клетви тук тази за него бе единствената, заслужаваща да се опази.
Жената се намръщи и си тръгна.
Отново останал сам с Готос, Аратан най-сетне заговори:
— Очаквах поне един азатанай. Казаха ми, че са в лагера. Няколко. Държат се настрана.
Пръстите забарабаниха.
— Мисля, че бих искал да чуя последните ви аргументи — каза Аратан, присвил очи към Господаря на омразата.
Готос изведнъж се изправи, обърна гръб и застана срещу писалището си, близо до прозореца с оловно стъкло, с разцъфналия по него скреж.
— Нека не се каже — измърмори, — че не съм положил всички усилия. Хайде, Аратан, трябва ми още мастило, и те чака нова купчина.
Аратан наведе глава в привидна признателност, но най-вече за да скрие усмивката си.
Тримата синьокожи воини хвърлиха багажа си на земята до грамадната канара, на чийто връх беше кацнала Коря. Присвила очи надолу, зачудена дали знаят, че е тук, тя огледа дългите им сенки в лъкатушещата им игра над замръзналата земя, потекли от и след двете жени и мъжа, щом се захванаха да вдигат бивака си.
„Сенките издават воля. Не обръщай внимание на плътта и виж как волята тече като вода, като мастило. Достатъчна, за да напълни хиляда празни съсъда. Хиляда мхаби. Но никоя сянка не може да бутне камъче, да огъне съчка или да люшне листо. И един така напълнен съд остава празен. Това, прочее, е урокът за волята.“
Мъжът долу носеше малка открита чугунена печка с четири скосени крака. Намести я близо до отвесната скала, изсипа в нея въглени от едно гърне с капак, а след това започна да пуска вътре някакви бучки, които приличаха на пемза. Заподскачаха зелени пламъци, с блещукащо жълто и синьо по краищата. Надигащата се топлина изненада Коря със силата си.
Ритъмът на говора им беше странен, но думите бяха разбираеми. Тази подробност се беше загнездила в ума ѝ като нещо необичайно и може би заслужаващо проучване. Засега обаче тя се бе задоволила да се промъкне през лагера на войската, да кацне тук горе и да послуша, да се превърне в нещо по-нищожно и от сянка.