— Тълпа колкото за цял град — каза едната жена.
Другата жена — по-млада, по-дребна, вадеше храна за готвене, най-вече сушена риба и водорасли — сви рамене и отвърна:
— Има ли значение къде ни изхвърли вълната? Видях Хирас затънал във вода в трюма, със змиорка в устата. Дебела като черен език. Хирас няма очи да види, но оня език така и не спря да се гърчи.
— Някой каза, че имало офицери — каза първата жена. — Командна палатка или дори сграда. — Поклати глава. — Нашият самопровъзгласил се капитан не казва нищо, но онова горе в кулата беше кратко съвещание.
— Все едно е — каза мъжът, след като се отдръпна от горещината, хвърляна от камъните пемза. — Поражението идва на стихващ вятър, щом се отдалечиш достатъчно от червените води. Нищо не видях от това, което ни сполетя на ивицата, която намерихме. — Замълча, после добави: — В безопасност сме.
— Оставихме корабите заседнали — каза по-младата жена.
— Приливът ще ги измъкне — каза мъжът. — Дъното е пясъчно на левга навътре, че и повече, няма рифове, нито скали. — Изгледа намръщено двете жени. — Все едно, вече стават само за гробници и нищо друго.
— Бързо потушаваш пламъка, Кред, а с него — и Живото право — изсумтя по-младата жена.
— Бързо и с ясен поглед, Старк — отвърна Кред и кимна нехайно.
Другата жена придърпа едно буренце. Завъртя чепа и бутна пръст в плисналата вода. Запуши го отново, въздъхна и каза:
— Солта трябва да се изсмуче. Това е проблем.
— Защо? — попита Старк. — Направи кръв и да се свършва.
— На сушата сме — отвърна жената. — Магията тук има повече лица дори отколкото в открито море. Повечето не ги познавам. — Огледа се, разпери ръце и добави: — Много сме нищожни, за да продаваме себе си.
— Престани да те е страх толкова — каза Старк. — Трябва ни прясна вода.
По-старата жена се извърна и изгледа Кред.
— Какво мислиш?
Кред сви рамене.
— Водата ни трябва, а и шепа сол няма да ни навреди. Нещо за търгуване. Бягащите псета от сушата ще я вземат срещу месо в замяна. Аз, Брела, опазих въглените живи… все още не ми се е налагало да се изправям срещу някой от тия чужди духове.
— Но ако ти се наложи?
— Не мога да споря с нуждата, Брела. Капни малко кръв, виж кой идва.
Това беше магията, която сега се мътеше из този лагер. Хиляда пътеки, безброй тайнствени ритуали. Правилата като че ли се разрастваха бързо и образуваха сложни модели, и нито един магьосник или вещица като че ли не се съгласяваше с нито едно от тях. Коря подозираше, че всичките тези ритуали нямат никакво значение. Силата беше обещание, а тъмнината обещаваше тайнственост. „Всичко е писане в пясъка.
Докато пясъкът стане на камък.“
Хаут ѝ беше обяснил за кръвта, за невидимите порои, които валят през всички селения. Лудостта на един самотен азатанай на име К’рул. Саможертвата на един глупав бог. Скръбта и мъчението на Качулатия не беше нищо в сравнение с онова, което К’рул бе развихрил над света. И все пак тук, в този нелеп лагер, с неговите хиляди чужденци, които вече се трупаха, Коря бе започнала да усеща предстоящия сблъсък.
„Смъртта е гърбът на света, обърнат към чудото на живота. Никаква магия не тече в онова селение. И все пак тук се събира чародейство и се подготвя да тръгне към мястото, което не може да обитава. Врагът е отсъствие, но това нищо не означава за Качулатия.
Хаут е прав. Никаква война не е възможна. Никаква победа не е постижима. Никой враг не е непобедим. Назови противника си и твоят противник може да падне. Извикай го по име и той трябва да се отзове. Тук има магия, твърде много, твърде неопределена. Какво може да причини тя, насочена от Качулатия? От един джагът, отровен от скръб?“
Видя как Брела опря върха на ножа на палеца на лявата си ръка. Капка черно. Странни течения се плъзнаха покрай свитата на скалата Коря, понесоха се надолу и се струпаха невидими около морската вещица. Нещо по-надалече, огромно и древно, простена и се събуди.
„О, това не е добре!“
Коря се изправи на канарата. Обърна се към пробуждащото се. Какво беше то? Нещо едва разумно, спомнящо си някое древно усещане, сърбеж, жажда. Надигна се тежко и тръгна.
Аратан свари чай на един от мангалите. Готос седеше на писалището си, но беше завъртял стола на една страна, за да си изпъне краката. Ръцете му сега бяха отпуснати на бедрата. Почукването беше приключило и пръстите бяха свити, сякаш в очакване да сграбчат нещо. Сенки бушуваха по лицето му. Слънцето навън се снишаваше, светлината се отдръпваше със сетната въздишка на огненото кълбо и сенки потичаха между запустелите сгради и се изливаха през прага.