Аратан наля две чаши, занесе едната на Господаря на омразата.
— На писалището, ако благоволиш — изръмжа тихо Готос.
— Отказахте виното — каза Аратан, щом постави чашата и се върна на мястото си до мангала. Помисли да добави нещо, но нищо не му дойде наум. Затова каза: — Чувствам се пълен с думи, милорд, а въпреки това мога да мисля само за баща ми. И за кръвта на азатанаите в мен.
Готос махна пренебрежително.
— Кръвта не е титла. Не можеш да избереш фамилията си, Аратан. Когато дойде моментът и с чест и обич трябва да се изправиш пред своя избор, погледни го в очите и го наречи приятел.
— Приятел ли? — Аратан помисли малко и поклати глава. — Не виждам между нас нищо, което предполага приятелство.
— Защото си непълен, Аратан. О, добре, един урок тогава, отдавна закъснял. Рядко съм словоохотлив, така че внимавай. Не оспорвам остротата на наблюденията ти, или мислите ти, както ги разкриваш на всеки от нас. Между родственици, ние сме някой сред най-близка тълпа, определени от това как ни вижда всеки член на фамилията, и начинът, по който ни виждат, е бил врязан отдавна, в детството. Тяхното, твоето. Това са ограничения, рамки, съпротивляващи се на промяната. Вярно, би могъл да намериш приятели между събратя и сестри или дори да мислиш за една леля или чичо по този начин. Но всички те са подобия. Една фамилия е събиране на кръвни родственици, които размахват юмруци. Нападат, бранят се или просто са решени да си отворят пространство, да си заплюят място сред бъркотията.
Аратан се замисли за малкото, което знаеше за близките си. За сестрите си, които сякаш бяха оковани към детството и които бяха прехвърчали през живота му като порочни мимолетни мисли. За бащата, който го беше пренебрегвал през повечето му съществуване, за да го издърпа на първата линия на пътуване, предприето в името на дарове, и който накрая бе направил от самия Аратан дар.
Беше ли му приятел Раскан? Райнд? Ферен?
След малко въздъхна и каза:
— Конете ми се оказаха верни.
Готос се засмя и посегна към чашата си. Подуши я, отпи и каза:
— Това, впрочем, е приятелството. Семейството, което избираш. Това, което му даваш, го даваш свободно. Каквото отказваш да дадеш, придава мярка на дълбочината му. Някои познават само далечни връзки — познати, ако предпочиташ. Има и такива, които са готови да прегърнат непознат, стига непознатият да се усмихне или да кимне. Във всеки описан случай виждаме аспекти на страх. Кучето, което ръмжи, ако някой се приближи. Кучето, което ляга на гръб и оголва врата си, с умоляващи очи и израз на безпомощност.
— Описвате крайности, милорд. Трябва да има и други видове, по-здравословни.
— Искам първо да опиша тези, които вредят, Аратан, за да можеш да започнеш да елиминираш минали преживявания, доколкото са свързани с приятелство.
Аратан въздъхна.
— Малко такива преживявания имам, милорд, и бих предпочел да ги видя опустошени.
— Та по-добре да защитиш заблудите си, така ли?
— Удобствата са достатъчно редки.
— Ще срещнеш тези, които излъчват живот, които греят ярко. Как трябва да си в тяхната компания? Горд да ги наречеш приятели? Или в името на нуждата просто ще погълнеш всичко, което те предлагат, като сила на мрака, поглъщаща светлината, самия живот? Ще се превърнеш ли в скалист остров, черен и груб, място на студени пещери и разпръснати кости? Бистрите вълни не галят бреговете ти, а връхлитат, изригват в гняв от пяна и пръски. И ти пиеш с всеки въртоп, засмукан в пещерите ти, в бездънните ти кухини.
— Не описвам преходно настроение. Нито временно разположение, породено от външни неволи. Това, което описвам, като обрисувам душата на този остров, толкова мрачна и неприветлива, е място, станало твърде скъпо, за да бъде предадено, твърде здраво, за да бъде разрушено. Този остров, който ти давам за пример, тази душа особено, е крепост на нуждата, паст, която знае само как да задоволява вечния си глад. Вътре в изкривената ѝ същност нито един приятел не е приет и нито една любов не е честна в своята взаимност. Личното стои там само, неуязвимо като бог, но бог обсаден… вечно обсаден. — Готос се наведе напред и огледа Аратан с лъскавите си очи. — Странно, тези, които горят ярко, често биват привлечени към такива острови, такива души. Като приятели. Като любовници. Въобразяват си, че могат да предложат спасение, споделяне на топлина, на любов дори. В противовес виждат в себе си нещо, което да предложат на своя окаян приятел, който се свива и крие, който се поддава понякога на ругатни и злоба. Животът вътре в тях изглежда толкова необятен! Толкова привлекателен! Разбира се, че има достатъчно за споделяне! И тъй, докато дават и дават, самите те са удовлетворени и накарани да се чувстват ценни. За известно време.