— Но това изобщо не е здравословна размяна, макар че в началото изглежда така — в края на краищата самият акт на даване носи някаква еуфория, пиянство от щедрост, да не говорим за балсама на покровителстване, на бащинско отношение. — Готос отново се отпусна назад, отпи от чашата и затвори очи. — Островът е неизменен. Кости и трупове лежат по бреговете му.
Аратан облиза пресъхналите си устни и прошепна:
— Тя не беше такава.
Готос сви рамене, извърна глава и загледа сивата замръзнала мъгла на прозореца над писалището.
— Не знам кого имаш предвид, Аратан. Когато намериш истински приятел, ще го разбереш. Може да има предизвикателства в тази връзка, но въпреки тях тя процъфтява на основата на взаимно уважение и почита обменените качества. Не ти трябват юмруци, за да отвориш пространство за себе си. Никой не се вкопчва в сянката ти — дори когато започнат да презират тази сянка и онзи, който така дръзко я хвърля. Чувствата не са вещи, които да манипулираш с хладна решимост или със слепия, безразсъден зной на страстите. Ти си изслушван. Ти си нужен. Предизвикван си и така ставаш по-добър. Това не е връзка, която изтощава, никой не насилва сетивата ти до неестествено крайна острота. Не те дърпат или ръчкат и дарбите ти — на остроумие и чар — няма да бъдат омаловажени заради вниманието, което печелят. Аратан, един ден може би ще наречеш своя баща приятел. Но ти казвам следното: мисля, че той вече вижда приятел у теб.
— Какво ви дава основание да го защитите, милорд?
— Не защитавам Драконъс, Аратан. Говоря в защита на бъдещето на сина му. Както прави един приятел, когато възникне нуждата.
Признанието накара Аратан да се смълчи. „И все пак не е ли той Господаря на омразата? Откъде тогава този обичен дар?“
Готос се пресегна и разперените му пръсти пробягаха по заледеното стъкло на прозореца.
— Понятието за омраза — заговори той, уловил сякаш мислите на Аратан, — лесно се прилага погрешно. Трябва да си зададеш въпроса: какво точно мрази този човек? Радостта ли? Надеждата? Любовта? Или може би жестокостта, с която живеят толкова много от нас, недостойните помисли, отдаването на долни страсти, чистата глупост, която праща една цивилизация да залита напред, стъпка по стъпка, към самоунищожението си? Аратан, ти си тук, далече от гражданската война на тайстите, и се радвам за това. Както и твоят баща, подозирам.
Сенките се запромъкваха в стаята, освен странните лъчи на последната слънчева светлина, струящи през резките, които пръстите на лорда бяха оставили по стъклото.
Аратан отпи от чая и откри, че е изненадващо сладък.
— Стана — каза глухо Брела.
— Но кървенето не спира — забеляза Кред и се приближи до нея.
— Знам — измърмори тя, навела глава. — Твърде много са тук. Твърде много… пият дълбоко.
— Вижте канарата! — изсъска Старк. — От нея кърви вода!
Горещината от печката бе накарала скалната повърхност да зацвърчи, щом вадичките потекоха надолу.
— Брела! — извика Кред и я придърпа до себе си в груба прегръдка. — Старк, накъсай малко плат — направи превръзки! Излива се от нея!
Коря зяпна надолу към тях. Усещаше духовете, завихрени около тримата. Вливаха се във водата, капеща по камъка, втурваха се към внезапната смърт в свирепата горещина на печката. Смъртните им вопли бяха като на деца. Други се трупаха около Брела като жадна тълпа. Коря се извърна и погледна над осеяния с огньове лагер. Чудовищното излъчване се приближаваше… видя как малки огньове гаснат на широка ивица, очертаваща преминаването му. Чу далечните викове на онези, които имаха усета — вещите, — когато наскачаха в ужас при преминаването му.
Брела беше обречена. Също и огнените духове, пленени в буците пемза в печката, а сигурно и самият Кред. Нещото, което се пресягаше към тях, таеше в себе си спомена за всесветски потопи, за студ, тъмни дълбини и смазващ натиск. За кипнали морета и лед, който пукаше и се трошеше. Планини, сведени до каменни отломки, изпълваха гърлото му. Пълзеше. Тътреше се отчаяно напред, жадно за вкуса на смъртна кръв.
„К’рул. Проклет глупако. Натъкна се на тази магия в невежеството си. Представяме си свят, чакащ да бъде взет, пълен с малки сили, жадни да се отзоват на нуждите ни. Пияни сме от почуда, търсим засита, без да помислим за изворите, които намираме… или кой ги пази.“