Хаут се намръщи.
— Предупредих Раест. Освен това все пак не би могъл да намери безчестие в гробницата, която вдигнах за онази идиотска котка. Все едно, тази тайст не е домашен любимец.
Буругаст изсумтя.
— Какво е тогава?
— Оръжие.
Варандас въздъхна.
— И ти го оставяш на полето и каниш който иска да дойде и да го вземе. Това изглежда… безотговорно.
— Да — съгласи се Хаут, — така изглежда, нали?
Палатката на Гуглата беше малка, едва колкото да устрои един обитател, и то при условие, че този обитател не прави кой знае какво друго, освен да спи. Беше вдигната на пода на някогашна кула, чиито стени отдавна бяха рухнали. Ниските каменни основи грубо обкръжаваха лагера, с няколко разпръснати блока за сядане около разхвърляното огнище. Присвит под качулката заради студа, Гуглата седеше сам.
— Гугла! — изрева Буругаст, щом тримата пристигнаха. — Твоите самозвани офицери са тук! С железни гръбнаци и стоманена решимост, ръцете ни тръпнат в очакване за рязко отдаване на чест и какво ли не. Какво ще речеш за това?
— Хайде сега, Буругаст, непристойно предизвикателство се долавя в поздрава ти — изтъкна Варандас. — Възлюбен Качулати, Властелине на скръбта, моля не му позволявай да те жили докато се съживиш. Самата драма би могла да ни убие всички.
— Те само ме последваха тук — каза Хаут и седна срещу Гуглата. — По-лоши и от кучета са тия двамата. Вчера например ги видях на западния бряг, въргаляха се в гнила риба. Да скрият миризмата, несъмнено.
— Ха — каза Варандас, — и каква миризма ще да е таз?
— Сложна миризма, несъмнено — подхвърли Хаут, след като се намести на четвъртития камък. — Намеци за насмешка, подигравка. Нотки на презрение. Мириса на полски врани на гол клон, търсят на кой глупак да заграчат. Лъскавината на мизерно търпение. Мириси на тъга, но вече станала горчива, сякаш една скръб не заслужава лице, нито цел. И най-сетне, лъх на завист…
— Завист! — изсумтя Буругаст. — Този глупак е готов да издигне личната си болка и да я направи мор за всички ни.
— Този глупак е готов да застане за нас, вместо нас, срещу най-неумолимия враг. Това, че сега се присъединяваме към него, бележи честността, пред която всички ние сме се изправили, онова нещо в душите ни, което вика срещу пустошта. Завист, казвам, когато видиш кураж, какъвто не се намира у нас. Това е диря, по която ще вървя, както и ти, Буругаст. И ти, Варандас. Същото — и за Гатрас, и Санад. Сувалас и Болириум, също. Ние, непокорните, окаяните джагъти, сами в бъдещето, което ни чака… и все пак ето ни тук.
Варандас махна безпомощно с ръка и се присви до огъня.
— Ба, никаква топлина няма от тези пламъци. Гугла, щеше да е по-добре с обикновен фенер. Или един от ония Пазачи на огъня, които се грижат за подопечните си. Тези пламъци са студени.
— Илюзия — каза Хаут. — Светлината има своя съперник, както и топлината. Пъдим тъмното все едно това си е в реда на нещата, а откога ни е досаждал леден дъх?
— Търсят командир за това начинание — рече Варандас. — Гуглата нищо не предлага.
Хаут кимна.
— Точно това имах предвид. Това огнище и светлината, която отдава — не е реално. Нито командната позиция — нито е реална, нито е от значение. Гуглата изрече клетвата си. Трябваше ли да ѝ се отвърне? Събираме ли се всички като призовани? Не и от Господаря на скръбта, определено. По-скоро от естеството на самото начинание. Един джагът го огласи, но чувството беше чуто от всички… е, от всички нас тука.
Буругаст изръмжа тихо.
— Как тогава да се командва тази армия? По какъв начин да се организираме?
В отговор Хаут сви рамене.
— Трябва ли ти знаме? Ред на похода? Каква дисциплина, Буругаст, си представяш, че е необходима, предвид естеството на нашия враг? Трябва ли да пращаме съгледвачи да търсят ужасната граница, когато всъщност тя може да се намери само в умовете ни, между личността и забравата?
— Трябва ли тогава да седим тук, да гнием, да мърсим земята наоколо, докато самата старост пропълзи над нас и открадне душите ни една по една? И ти наричаш това война?
— Всичко наричам война — каза Хаут.
— Капитане — заговори Варандас, — ти си предвождал армии, виждал си бойни полета. В миналото си си познал лишенията, бруталните игри на необходимост. Ти спечели трон само за да избягаш от него. Стоя победоносно на грамадата убити само за да коленичиш в капитулация на другата сутрин. В победа загуби всичко, а в поражение спечели свободата си. От всички, които щяха да се присъединят към Качулатия, не очаквах теб.