— Ах, ти, стара жено, Варандас. Точно в това проклятие — изключително военното ми минало — се крие отговорът. За един воин войната е каквото е пиенето за пияницата. Копнеем безкрайно, търсим вцепенението от минали ужаси, но винаги пътят напред шепне за рай. Но никой войник не е толкова сляп, че да вярва в това. Безчувствеността търсим, неуязвимостта спрямо всякакво лишение, всякаква жестокост. Единствената чистота в рая, в който ни се иска да нахлуем, е безвремието, което той обещава. — Хаут поклати глава. — Пази се от страстните амбиции на стари воини — тъкмо нашата жажда прави политиката и сме готови да пием непрестанно от хаоса.
Буругаст се потупа безсилно по крака и се обърна към Гуглата.
— Една дума ни кажи, моля те. Колко дълго трябва да чакаме? Ще го видя тоя твой враг!
Гуглата вдигна очи, изгледа го продължително, след това Варандас, който все още се свиваше край огнището, и накрая седналия срещу него Хаут.
— Ако сте дошли тук. Ако искате да ме следвате.
— Не мога да реша — каза Буругаст. — Май никой от нас не може. Вече се води война, в умовете ни. Надделее ли разумът, ще се окажеш сам.
Качулатия се усмихна мрачно.
— Ако е така, Буругаст, тогава все пак ще си поддържам огъня тук.
— Илюзията за огън… илюзията за самия живот!
— Точно така.
— Тогава… — Буругаст погледна другите. — Какво искаш да кажеш? Че вече си мъртъв?
Гуглата разпери ръце и ги задържа така на светлината на мигащите пламъци.
— Тогава какво чакаш?
Хаут изсумтя.
— Край на битките вътре в нас, Буругаст, това чака Гуглата… ако изобщо чака нещо. Погледнете навътре, приятели, и вземете оръжия. Започнете тази нощ своята война с разума. В пепелища ще намерим своя триумф. В опустошение ще намерим мястото, откъдето походът може да започне.
Варандас седна на студената земя, подпря се на ръце и изпъна крака към огнището. Въздъхна.
— Не предвиждам много предизвикателство във войната, която описваш, Хаут. Хиляда пъти нощем убивам разума… но да, сега разбирам. Ние джагътите трябва да сме начело в това, каквито сме ветерани всички. Снаряжени с инат, бронирани с твърдоглавие, строени в кръвожадност, никой не може да ни се опре.
В краткото мълчание, което последва, всички чуха тежкия, приближаващ се тропот на ботуши. Хаут се обърна и видя идващите двайсетина или повече Тел Акаи.
— Хайде, Гугла, виж какво носи нощта. Окаяните серегали.
Воини, отрекли се от всякакви фамилни връзки, непокорни за мир, вилнели с мечовете си в безброй чужди войни, тези Тел Акаи бяха, според Хаут, проклятие за името на собствения си народ. Но най-жестокото презрение към серегалите бе от страна на другите Тел Акаи. „Убили са собствения си хумор, глупаците — и виж каква мизерия остава!“
Водачът — никой не знаеше имената им, а доколкото знаеше Хаут, и тях бяха отстъпили пред каквато там тайна цел преследваха — се спря при каменната стена, обкръжаваща бивака на Качулатия. Грамаден, тежък в очуканата броня, серегалският командир зае поза, подпрян на дългата дръжка на двуострата си брадва, и се навъси изпод сплъстената коса и брада.
— Гугла! Серегалите ще водим в авангарда — не е за нас да лапаме прахта на по-низшите. Ще вдигнем достойно знаме за тази благородна кауза. Да убием смъртта! С победа ще се завърнем всички в селението на живите и край с умирането во веки веков!
Варандас присви очи към Тел Акаи, намръщи се и рече:
— Впечатляваща, макар и добре отрепетирана реч, сър. Но описвате един претъпкан свят.
Воинът примига към него.
— Добре дошло бъдеще тогава, джагът! Мислете за войните, които ще се водят, за всички битки за печелене на земя, богатство, сигурност!
— Безплодни битки, след като никой враг няма да умира изобщо.
— Безсмислено богатство също тъй — добави Хаут, — след като само с натрупване на теглото му то със сигурност ще загуби всичкото си лустро.
— Сигурността е само една илюзия — добави Буругаст, — задържана съвсем за кратко, до следващата вълна от разбушували се вражди.
— Колкото до земята — изтъкна Варандас, — виждам океан от алена кръв, знамена, които се люшкат, падат, потъват. Никой не умира, никакво място за живите… ами, пред това бъдеще, което описваш, серегал, смъртта е рай. Кой тогава ще се вдигне да обяви война на живота?
— Това е затвореният кръг на самата борба — каза Хаут и кимна на Варандас. — И определено заслужава смел авангард. — Вдигна очи към серегала. — Бъдете сигурен, че ще поведете армията, сър, щом дойде денят за марша. С благословията не само на Гуглата, но и на всички негови избрани офицери, каквито ни виждате тук.