Выбрать главу

Водачът на серегалите впи тъмните си очи в Хаут и рече:

— Капитане. Чух, че сте тук. Сражавали сме се помежду си, нали?

— Един-два пъти.

— Надвивали сме се един друг.

— По-проницателно наблюдение би било да се каже, че сме споделяли противоположни победи.

Тел Акаи изсумтя, махна с ръка, обърна се към бойците си и закрачиха в сумрака с дрънчене на оръжия.

— Добре направи, че ги изпъди, Гугла — каза Варандас. — Сега копнея да видя още една среща лице в лице, между теб и Готос. Че то ругатните могат да попилеят и звездите горе.

Хаут поклати глава.

— Копнееш за едното нищо, приятел. Какво мислиш, че има да каже Господаря на омразата на Господаря на скръбта, или вторият на първия? Ако вече не се познават, извън жестоките думи, значи никой от двамата не заслужава титлата си.

Гуглата ги изненада, като се изправи. Придърпа по-плътно качулката над изпитото си лице и махна лениво към огнището.

— Ще поддържате огъня, нали?

— Време е, значи? — попита Буругаст.

Гуглата помълча.

— Въпросът ти не е за мен.

Загледаха се след него, щом закрачи на юг, към руините на Омтоуз Феллак.

— Не виждам полза да се поддържат тези пламъци — измърмори Варандас.

След малко и тримата се разсмяха. Звукът прокънтя из тъмния лагер и дълго не заглъхна.

Макар в лагера да имаше Тел Акаи, форулкани, джхеки и джеларкани, от синекожите морски хора и дори тайсти, най-многобройната група бе тази на Бягащите псета. Коря обикаляше между малките им огньове, ниските схлупени колиби, които покриваха дупки, изровени в твърдата глина и плоските камъни, на които жените обработваха кремък през деня. Не всички спяха под кожените завивки. Мнозина бяха будни и бдяха в това време на нощта, когато неспокойството отваря очи, когато мисли се разбуждат от жарта на полузабравени сънища.

Усещаше погледите им, докато минаваше покрай тях, но вярваше, че не помислят много за нея. Само я наблюдаваха, както правят животните. Нощта беше личен свят, бдението — най-скритото му убежище. Тя мислеше за Карканас и вече си го представяше като преобразен град. Необлекчен от светлина, трябваше да таи в себе си някаква вечна съзерцателност, всеки гражданин — сам и отчужден, отдалечен от досадните земни грижи.

Поетите щяха да се препъват в нови въпроси, невъобразими доскоро въпроси. Да се изрекат означаваше да се разбие светът, тъй че никой не проговаряше, никой не предизвикваше тъмнината. Мислеше за музиканти, седящи сами, с пръсти леко отпуснати на струните, мазолестите им върхове тръпнат по изпънатата жила, търсят пътя си напред, търсят песен за пустотата наоколо. Всяка нота, откъсната от струната или изпята, щеше да е сама, нетърсеща утешителен отговор, нито раждане на мелодия. Сама и питаща, вечно питаща, а след това какво?

За нея Карканас беше паметник на нощното бдение: замислен и затворен в себе си. Виждаше кули и здания, тераси и мостове, всичко смалено в миниатюра, превърнато в място за куклите от младостта ѝ. Сиви дрехи, избелели цветове, уморени пози. Можеше да ги гледа отгоре и нито за миг да не помисли за всеки от тях… за всички тях.

„Виж кръгчето на устните им, немигащите им очи. Стоят неподвижни, подредени от невидима ръка. Някаква драма чака тук.

Ако бях техният бог, щях да ги оставя така. Завинаги.

О, жестока е тази протяжна нощ да си представиш един нехаен бог, един безразличен бог. Понеси безразличието на баща, на майка, на брат или сестра, но не и същото пренебрежение от бог. По-добра съдба, разбира се, е да стоиш замръзнал, вечно и безвременно, с всичките скромни амбиции, каквито може да има една кукла. Замръзнал като спомен, самотен и неотиващ никъде. Сцена, пред която драматурзи ще потръпнат. Пози, пред които скулптор ще се свие от страх. Поет дъх, вечно очакващ песента.

Някои въпроси не трябва никога да бъдат задавани. За да не замръзне мигът във вечност, на ръба на отговор, който никога не идва.“

Карканас, Мъдрия град, вече принадлежеше на нощта. На мрака. Поетите му се препъваха в невидими думи. Скулпторите му се сблъскваха с безформени форми. Певците му гонеха по всеки коридор някакъв заглъхващ глас и танцьорите копнееха за една последна, сигурна стъпка. Простосмъртните му граждани чакаха утро, което никога нямаше да дойде, а творците се сбръчкваха черни като гнили листа.

Усети, че някой стъпва тихо до нея… потънала в мислите си, нямаше представа от колко време я е придружавал. Обърна се и видя млад мъж от Бягащите псета, жълтокос, загърнат в наметало от кожи — тясно, с пришити вертикално ивици, многоцветно и лъскаво, което оставяше диря по земята след него. Червена охра обкръжаваше сините му или сиви очи, с по една сълза, стичаща се на всяка страна на вадичка до косъмчетата на златистата му брада.