Беше чаровен, с онзи дивашки чар, присъщ за Бягащите псета. Но леката усмивка, заиграла на пълните му устни, привлече вниманието ѝ.
— Какво толкова те развеселява? — попита тя.
В отговор той направи няколко жеста.
Коря сви рамене.
— Не разбирам това общуване на Бягащите псета — мълчаливото ви говорене. И моля те, не започвай да ми пееш също така. Това също не значи нищо за мен, а когато два гласа излизат от едно гърло, ами, изнервящо е.
— Усмихвам ти се — каза младежът. — С възхищение.
— О. — Продължиха да вървят мълчаливо. „Проклета да си, Коря, измисли да кажеш нещо!“ — Защо си тук? В смисъл, защо дойде тук? Тези сълзи на страните ти нарисувани ли са? Надяваш ли се да намериш някого? Някой умрял? Копнееш да го върнеш обратно, него или нея?
Той вдигна плахо ръка и опипа едната боядисана в червено сълза.
— Обратно? Няма „обратно“. Тя изобщо не замина.
— Коя? Жена ти? Изглеждаш млад за това, дори за Бягащо псе. При раждане ли умря? С толкова много се случва. Съжалявам. Но Гуглата не е спасението ти тук. Тази армия не отива никъде. Всичко това е безсмислено.
— Изнерви ме — промълви той и леко се отдръпна.
— Нямаше, ако беше отговорил на един проклет въпрос!
Ръцете му до лактите бяха с лунички, подробност, която очароваше, и се движеха сякаш искаха да задържат думите, които изговаряше.
— Твърде много въпроси. Нося скръбта на майка ми, за сестра, която изгуби. Близначка. Следвам я, за да се грижа за нея в това пътуване. Мъртвата близначка на майка ми ѝ говори… дори и аз съм я чувал, вика в ухото ми, буди ме през нощта.
— Мъртвата жена говори, така ли? Е, и какво има да ти каже?
— Джагътът и неговата клетва. Трябва да се вслушаме в тях.
— Не стига, че живите искат да си върнат мъртвите — сега и мъртвите искат да се върнат. Как могат душите да станат самотни, когато цялото им съществуване е самотно? Толкова скъпа ли е смъртната плът? Не би ли предпочел да полетиш освободен от нея, да се понесеш волно в небето? Да танцуваш между звезди, да не изпитваш никакъв студ, никаква болка — не е ли това съвършена свобода? Кой би искал да се върне от това?
— Сега аз те ядосах.
— Не ти. Е, и ти, но не го приемай лично. Просто не мога да разбера никого от вас.
— Ти си тайст.
Коря кимна. Бяха стигнали до самия край на лагера и пред тях имаше осеяна с камъни равнина, оформени, но счупени или разядени, стапящата се смърт на града.
— Заложница на джагъта, Хаут. Капитана. Стария мърморко. Господаря на гатанките. Глашатая на пепелища измислени болести. Той ме направи мхаби… чукни ме и ще изкънтя кухо.
Очите на младежа вече бяха ококорени и гледаха жадно.
— Легни с мен — каза той.
— Какво? Не. Нямах предвид… как се казваш, между другото?
— Ифайли. На нашия език означава „падащо небе“.
Тя се намръщи.
— Нещо пада от небето?
Той кимна.
— Нещо такова, да.
— В нощта, когато си се родил, нещо е паднало от небето.
— Не. Аз паднах от небето.
— Не си. Изпаднал си между краката на майка си.
— Да, това също.
Тя откъсна очи от напрегнатия му недвусмислен поглед и огледа равнината. Посребрена от скреж и звездна светлина, тя се простираше на югоизток докъдето можеше да види.
— Не бива да следвате джагътите. Те не са богове. Не са мъдри дори.
— Ние не почитаме Гуглата — каза Ифайли. — Но коленичим пред обещанието му.
— Той не може да го изпълни — каза грубо Коря. — Смъртта не е нещо, което можеш да стиснеш с ръцете си. Не можеш… да я удушиш, колкото и да ти се иска. Обещанието на Гуглата беше… ами, беше метафорично. Не бива да се приема буквално. Ох, и аз. Чуй ме само, опитвам се да обясня поетични нюанси на Бягащо псе. От колко време ме следваш, между другото?
Той се усмихна.
— Не те следвах, Коря.
— Значи просто изникна от земята?
— Не, паднах от небето.
Когато се обърна и закрачи обратно в запустелия град Омтоуз Феллак, Ифайли не я последва. Не че го искаше — макар че щеше да е забавно да види изражението на Аратан, — но изоставянето ѝ се стори внезапно, сякаш беше направила нещо, което да го накара да изгуби интерес към нея. Тази мисъл я подразни и вгорчи настроението ѝ.
Извади жълъда и го огледа, мъчеше се да долови силата, скрита вътре. Нямаше нищо. Беше, доколкото можеше да прецени, просто жълъд. Появил се изневиделица в една гола равнина. „Не го чупи, каза той.“