Приближи се към Кулата на омразата. Аратан сигурно спеше. Дори мисълта за това я обезсърчи. „Това все още е бдението… почти. Би трябвало да е буден. До прозореца, загледан навън към морето горящи звезди на Гуглата, зачуден къде съм. С кого бих могла да съм.
Чукам се с някакво Бягащо псе със снежни очи и лунички по ръцете. Ако Ифайли наистина ме искаше, както каза, щеше да дойде. Празни стаи в този град има в изобилие. Той дори не миришеше лошо, общо взето.
Поканата беше дразнене. Късмет, че го проумях и ясно показах стъписването си. Отвращението си. Онази усмивка беше насмешлива, не беше възхищение. Точно затова настръхнах. И Аратан не е по-добър. Дар на Готос, само че сега казва, че напуска. Тръгва с Гуглата, и защо? Нищо освен чувства, поривът към невъзможното, завладял всяка романтична, заблудена душа.
Погледни ги всички!
Смъртта ще трябва да ме подгони. Да ме дебне и гони, не знам, векове. И дори тогава, заклевам се да я оставя… незадоволена.
Падна от небето, нали? С лунички златна светлина на ръцете ти. Видях ги. Колко странно.“
Неспокоен, но без желание да остави Готос и да се прибере в жилището, което деляха с Коря, Аратан седеше до един от гаснещите мангали, най-сетне благодарен за топлината му. Тя щеше да лежи в очакване, подозираше, да го нападне отново, да го сгълчи за глупавия му романтизъм. А нямаше кой знае какво, с което да отбие аргументите ѝ.
Утрото не беше много далече, така или иначе. Зимата беше гибелен звяр, реши той, който правеше пещерите, дупките и сумрачните зали толкова примамливи, където унилите мисли можеха да се свият и да изпънат ръце над мъждукащи въглени. Външният свят беше достатъчно суров и без зимният сезон да напомня за онова, което бе изгубено, и онова, което все още бе отдалечено на месеци. Все пак реши да повърви из лагера в идващия ден или може би да поскита отново из руините на изоставения Омтоуз Феллак, да остави мислите да се разгърнат в студената и неподатлива зимна светлина.
Студът и вялата светлина щяха да придадат цвят на спомените му за загуба, на поражението в сърцето му, което, както се бе оказало след това, изобщо не беше поражение. Можеше да раздрънчи веригите, които влачеше след себе си, възхитен на синьото на железните им брънки или на лъкатушещите дири, които те оставяха в наръсения сняг и скреж.
Стигнал беше безнадеждно до убеждението, че любовта се дава само веднъж. Несъмнено, както беше намекнал Готос, съществуваше обилие от чувства, които се стремяха да се маскират като любов, но всъщност се оказваха по-малки обещания, предпазливи обвързвания, съюзи на съчувствие, и щом се оголеха, разкриваха крехките си илюзии. Възможно беше всъщност Ферен да го е държала в такова състояние, с любовта ѝ към него нищо повече от едва прикрита нужда, и след като ѝ даде детето, което искаше, тя се освободи от детето, чиято постеля бе споделила. Тежко признание беше, да приеме неспособността си да разбере какво се беше случило, да осъзнае, че всъщност е бил твърде млад, твърде наивен. А това признание, че се беше подвел сам, изобщо не облекчаваше негодуванието към баща му.
Не беше изненада, че Драконъс познаваше Готос или че между тях съществуваше нещо като приятелство. Старите описваха взаимно споделяната мъдрост като някакво опърпано одеяло срещу дългия нощен студ и бяха готови да предложат едно ъгълче от него, за което да се вкопчат младите — стига да искат. Но това беше само още едно бреме за младия дух, само още едно нещо, което да се изплъзне от ръката му или да се откъсне от неочаквано дръпване. Не можеше да се уповава на нещо, което все още не бе спечелил.
Тези мисли изобщо не облекчаваха загубата, която го терзаеше. Любовта му към Ферен беше единственото истинско чувство за него, здраво стегнатите вериги. Беше единствената истина, която бе спечелил, и всяко късче мъдрост, откъртено, лющещо се като ръжда от скърцащите брънки, горчеше в сърцето му.
Една калаена чаша удари лявото му коляно, толкова рязко, че го накара да се сепне, и щом чашата зазвъня като приглушена камбана, докато се търкаляше на пода в краката му, Аратан вдигна очи към навъсения Готос.
— Още чай — каза Господарят на омразата от стола си на писалището.
Аратан се надигна.
— И по-малко грижи — добави Готос. — Беж да те няма от увереността, Аратан, че да можеш по-скоро да се спънеш в нашето състарено оглупяло незнание. Изкушен съм да те прокълна като в една детска приказка, да ти дам сън за столетия, през който да събереш като прах полезни прозрения.
Аратан сложи котлето с чая на жаравата.