— Например, милорд?
— Младите имат малко в торбичката си и затова са склонни да правят всяко нещо, което притежават, огромно. Обемисто, тежко, тромаво. Накрая се оказват с препълнена торба — или поне така вярват, докато ние я поглеждаме и виждаме само една тънка кесийка, люшкаща се весело от колана ви.
— Омаловажавате раните ми.
— Ще оцениш жилото на пренебрежението ми, нали? Ще се погрижа да е парещо и издуто, забрало и почерняло от гнило, докато крайниците ти окапят. О, призови Бездната и я предизвикай да е достатъчно голяма, за да побере твоите хиляда гневни слънца. Но ако подигравката ранява толкова лесно…
— Простете ми, милорд — прекъсна го Аратан, — боя се, че старите листа в това котле може да се окажат горчиви. Да го подсладя ли, когато ви го поднеса?
— Въобразяваш си, че мълчанието ти не стене като орда пияни бардове, вдигнали глави към зората? — Готос махна с ръка. — Колкото по-стари са листата, толкова по-дискретен е вкусът. Но бучка мед няма да навреди.
— Хаут ли каза, че бивникът става по-сладък с възрастта, милорд?
— Звучи по-скоро като Варандас — измърмори Готос. — Този глупак сере повити бебета щом види самотно цвете, изникнало между камъни. От негово име, каня те в компанията му на лигава пиянска нощ, което може да е всяка нощ, която си избереш. Но трябва да те предупредя: това, което започва като кротко споделяне помежду ви за наранени, разбити сърца, скоро ще се превърне в досадна надпревара на трагедии. Стегни се за битката чии стари рани са срязали най-дълбоко. На заранта ще пратя някой да почисти оцапаното.
Аратан взе чашата и наля чай. Пусна и бучка мед.
— Имаше един коняр, в имението на баща ми, който си правеше и ядеше бонбони от камък. Всичките му зъби бяха изгнили и опадали. — Приближи се и сложи чашата на писалището.
Готос изсумтя.
— Недъг, когато детето твърде рано е отбито от майчината гърда. До края на дните си ще те тегли да смучеш нещо, каквото и да е, всичко. Има Бягащи псета, които се промъкват между стадата, които ловят, за да сучат от виметата на животните. И те нямат зъби.
— И никой от тях не е смачкан?
— Манията носи риск, Аратан.
Аратан изгледа мълчаливо Господаря на омразата.
— Предполагам, че нещо такова като вашето „Безумство“ носи много рискове, милорд. Как сте успели да избегнете такива гибелни капани?
— Сама по себе си мисълта за самоубийство не включва някаква особена маниакалност — отвърна Готос и взе чашата. — Обсебеността ми е едновременно странна и скромна, в това, че съм решен да го довърша.
— А когато го направите, милорд? Когато най-сетне го довършите?
— Доказателство против обвинението в маниакалност — отвърна лордът, — тъй като онова, което ме тласка, е просто любопитство. Наистина, какво ще стане, когато най-сетне го довърша? Бъди сигурен, че ще намеря начин да те уведомя в деня, когато се случи.
— Колебая се да кажа, че чакам с нетърпение за това, милорд, за да не би да ме разберете погрешно.
— Аха — каза Готос, след като отпи, — не те ли предупредих, че старите листа придават дискретен вкус? Прекалено си подсладил дара си, Аратан, както са склонни да правят младите.
Аратан чу звук откъм входа, обърна се и видя Гуглата, стоеше на прага. Джагътът го изгледа за миг и пристъпи вътре.
— Надушвам онзи противен чай, който толкова обожаваш, Готос.
— Подобаващо остарял, както се полага — отвърна Готос. — Аратан, налей му, за да може да удави скърбите си. С много мед.
— Отчаях се — каза Гуглата и седна на един стол.
— Това е историята ти, да.
— Не онова, подут от газове пръч такъв. Ден и нощ ме нападат. Самите въпроси подсилват жаждата ми за смърт. Представи си, глупаците дърдорят за организация! Прагматични нужди! Продоволствени екипи, готвачи и ястия!
— Не казват ли, че една армия пътува на корема си?
— Една армия пътува на недоволството си, Готос, което със сигурност я поддържа повече от всичката храна.
— И мен ме обсаждат, Гугла — каза Господарят на омразата. — За което ти си виновен. Днес тъкмо твоите офицери съсипаха следобеда ми, както ми е свидетел Аратан. Тъй че, както се опасявах, ти си причината за скърби, не само твои…
— Онази причина за скръб не е само моя — изръмжа Гуглата.
— Да, не е. Но твоят отговор на трагедията определено е. Колкото до мен… — Замълча и вдигна чашата си, сякаш можеше през калая да се възхити на цвета на чая. — Аз щях да съм започнал с избиване на азатанаи, ония с кръв по ръцете. Трагедията е застинала като замръзнало езеро, по което здрава опора е невъзможна. Мъстта, от друга страна, може да смири всяка армия, с онова мрачно скърцане на зъби, което и двамата познаваме твърде добре.