Гуглата изсумтя.
— Обидата, понесена от невинни азатанаи, ще обслужи каквато нужда може да има от мъст.
— Едва ли. Те са почти толкова безполезни, колкото и ние. Никакво единодушие не очаквай, нито дори заявка за… какво ли да е? Порицаване? Твърдо неодобрение? Недоволно мръщене?
— Изстърган съм от всякаква мъст — каза Гуглата. — Кух съм станал като бронзова урна.
— И така ще мисля за теб от днес насетне. Като за бронзова урна.
— А когато аз помисля за теб, Готос, ще си представям книга без развръзка, разказ без край, начинание без цел. Ще мисля за безсмислие, изрично подчертано.
— Може би — отвърна Готос и се отпусна назад. — Разбира се, зависи кой от двамата ще надживее другия.
— Нима?
— Вероятно. Беше мисъл, вероятно уместна.
Студените очи на Гуглата се впиха в Аратан — който отново седеше до последния тлеещ все още мангал — и джагътът рече:
— Този тук, Готос, ще ти го върна. Преди да прекрачим един праг, откъдето никакво връщане не е възможно.
— Така си и мислех — въздъхна Готос.
— Освен ако предпочиташ да не го направя.
— Не. В смисъл, бих предпочел да го направиш. Върни го, ако не тук, то някъде другаде. Просто не там.
Аратан се покашля.
— Виждам, че и двамата не мислите, че и аз може да имам право на дума за всичко това?
Гуглата погледна Готос.
— Палето проговори ли?
— Някакво подобие на реч, да — отвърна Готос. — Не е от по-достойните му за възхищение черти.
— Ще ви кажа своето, лорд Гугла — каза Аратан, — когато дойде моментът… когато стигнем онзи праг, който описвате. И вие ще ме чуете, и няма да възразите на моето продължаване в компанията ви.
— Няма ли?
— Не, сър, когато чуете каквото ще кажа.
— Знае какво мислим, видиш ли — каза Готос на Гуглата. — При все че е млад.
— А, това. Да, разбира се. Прощавай, че забравям.
При което Гуглата се отпусна и изпружи крака, в същата поза като Готос.
Аратан зяпна и двамата.
Малко след това Готос затупа с пръсти по облегалката на стола си. Аратан погледна Гуглата и видя, че клюма задрямал.
7.
Мъж без дъщери не разбира много от изтънченост, помисли Шаренас Анкаду, загледана в командира си. Вата Урусандер гледаше на юг, с гръб към външната стена на цитаделата, сметта от улея от кухнята се трупаше зад него в основата на клинообразното петно на каменната стена. Ботушите му бяха затънали в боклука. Розови кокалчета, почернели от гнило грудки, обелки и буци тлъстина, твърде гранясала, за да гори. Въпреки жестокия студ в късния следобед от тази купчина се вдигаше пара като пушек от скрит торфен пожар. Имаше нещо плодовито в тази миризма на гнило, но не и такова, че да събуди апетита, реши тя.
В нейно отсъствие списъкът на убитите беше нараснал. Любопитно като за все още необявена война. Тя гледаше командира си, зачудена дали изобщо го познава. Схваната от дългата езда, изчакваше на разстояние, дрехите ѝ бяха опръскани с кал, ръцете ѝ бързо изтръпваха от студа в прогизналите кожени ръкавици.
Зимата беше сезонът на изолация. Светове се затваряха в себе си, блъскаха се един в друг. Заклещен в такава теснота, обкръжен от суров студ и замръзнала земя, човек можеше да бъде завладян от мисли по онова, което идва, да изрича нажежени думи, да превръща сезона на пролетта в обещание за огън. Беше яздила далече в проучванията си на владението, през голи пустини, овъглени гори, лъкатушейки през хълмове, посребрели от сняг и скреж. И като всичко идващо от студа, рядко я посрещаха като желан гост. Не е нужна ледена цитадела, за да се изкове самота. Зимната изолация е толкова на ума, колкото и на света извън него.
Един художник на портрети щеше да се усмихне широко на образа пред нея сега, по онзи жесток, надменен начин, присъщ на художници, видели всичко, което им е трябвало да видят. Сложността най-често се оказваше обърканост, докато яснотата можеше да дари човек с простота. Тъй или иначе, задната страна на едно укрепление беше достатъчно жалка в рутинните си истини. Порти, официални алеи и внушителна фасада — всички те вършеха това, което се искаше от тях, издигайки титулуваните малцина и техните претенции за привилегии и богатство, и разбира се, тези постройки красяха челото на сградата като пано, криещо рушаща се стена.
„Не по-различно от мъжете и жените, впрочем: и зданията имат задници, с които серат.“
Тази мисъл я подсети за Хун Раал и неговата усмивка, онази, която пазеше за хора, които презираше. Знанието трупа тайни съкровища, а мъжът, който сега фактически водеше Легиона, беше тиранинът на самата алчност напоследък. Още по-лошо, напоследък имаше нещо в него, излъчване някакво, извън обичайната воня на вино, зацапала дъха му и вкиснала потта му. Шаренас се зачуди дали само тя усеща тази промяна… може би просто я беше нямало много дълго.