„Твърде дълго, и това заминаване — в неподходящ момент. Тръгнахме по отделни пътища, Кагамандра Тюлас. Ти и аз, толкова отдавна сякаш. Намерил ли си вече годеницата си? Трепна ли, или застана като мъжа, който искаше да си? Кагамандра, аз се върнах в Нерет Сор и ми липсваш.“
Когато Урусандер най-сетне измести погледа си и я видя, тя забеляза изненадата му.
— Капитане! Не знаех, че сте се върнали при нас.
— Току-що пристигнах, сър.
Загледа го, докато се приближаваше. Беше като привидение: носеше кожата на зимата, бяла и смътно прозрачна, все едно бе облечен в лед. Бръчките на лицето му бяха всечени дълбоко на гаснещата светлина. Това преображение все още я изумяваше. „Върховната жрица Синтара го нарича чистота. Но виждам сезон на мисъл, детайлите на вяра и убеждение, всичко замръзнало. Примамени сме в сън, притегляни сме все по-надълбоко в свят на крайности, където сърцата ни са заключени.
Светлината не излъчва съпричастие. Това не е мъжът, когото познавах.“
— Кажи ми, моля те — заговори Урусандер, — че Торас Редоун се е вразумила. Няма да видя повторение на безумната атака на лорд Ренд срещу нас, когато останем тук, в мир.
След това се поколеба и не ѝ беше трудно да се досети за причината. Винаги беше командир по принуда, твърде суров за дворцовата политика, чувстваше се неловко в присъствието на благородници от Големите домове и тяхното изискано и двусмислено поведение. Нито беше от словоохотливите. Но тук и сега имаше малък избор.
— Не така трябваше да бъде — каза той. — Ако не се задействах, имаше си причина. Ако избрах да забавя решението си, имах добро основание. Шаренас, не сме както бяхме някога. — Посочи лицето си, а след това огледа ръката си, увиснала във въздуха пред него. — Не това. Върховната жрица вижда твърде много в банална външност. Не, това, което ни сполетя — всички ни — е някаква неопределеност, сякаш духът ни се е препънал, изведнъж объркан. — Присви очи, загледан в избелялата си длан. — И все пак не предизвиква ли това тъкмо обратното? Белезите на вярата? — Вдигна очи към нея. — Аз съм непроменен в това. Тя иска да ме нарича Баща Светлина, но тази титла е като удар в гърдите. — Поклати глава и извърна очи, ръката му се смъкна.
„Баща Светлина. Върховна жрице, никакъв усет за ирония ли нямаш? Този баща тук се справи зле с подопечните си, законни и осиновени. Още по-лошо, войниците му са подивели, като разкъсана фамилия. Той е баща на хиляди.
Командире, какво ще направиш за децата си?“
— Сър, Синтара иска да ви постави в противоположна, но равна позиция на Майка Тъма. Знам, че е донякъде… опростенческо. Но може би посвоему е привлекателно.
— Не можеш да го удържиш — промълви той някак разсеяно. — Не и завинаги. Не е по силите на никой смъртен.
— Сър?
Гласът му стана по-твърд.
— Гневът, Шаренас, е непокорен звяр. Оковаваме го ежедневно в стремежа си да се държим цивилизовано. Свидетели на несправедливости навсякъде, възмутени от наглата злоупотреба с най-основното понятие за честност, отменяно така безсрамно. И след това безочието. Унижението. Щях да съм се отдалечил от това. Знаеш го, Шаренас, нали?
Тя кимна.
Той продължи.
— Но звярът се откъсна и сега тича с всички сили… но накъде? Устремен към какво? Обезщетение или отмъщение? — Извърна се на юг, сякаш можеше някак да погледне самата Цитадела. — Той обрисува каквото видя, а сега… сега, Бездната да ме вземе, не вижда нищо. Заради този ужасен акт на самоосакатяване… — Обърна се и я погледна в очите. — Дали се закле в триумфа на Мрака? Това се питам непрекъснато.
„Пред мен стои човек, изпълнен с твърде много мисли и твърде малко чувства.“
— Сър, Кадаспала беше полудял, от онова, което откри, от онова, което бяха направили със сестра му и баща му. Нямаше преднамереност в онова, което направи на себе си, освен ако не е било, за да издращи с нокти болката, изпълнила главата му.
Урусандер въздъхна и заговори с горчивина:
— Изтървах веригата и вече не мога да удържа звяра. Разбирам как трябва да изглежда това в очите на Аномандър и всички други благородници. Вата Урусандер чака в Нерет Сор, жаден да започне сезонът на войната.
Тя не каза нищо.