— Шаренас, каква вест носиш?
Каква вест? Е, очакван въпрос, предвид обстоятелствата. „Все пак… блажена Бездна, що за остров е този, на който съм се натъкнала? Що за мрачни морета го обкръжават? Сама ли препусках срещу зимата, с прясно вдигнатите гробни могили пред очите ми? Стоиш тук и чакаш вест за външния свят. Твоят остров, сър, е изгубен на всяка карта. Кадаспала? Забрави го онзи глупак! Сега се сбираме с всички мечове извадени! Урусандер, как да те доближа?“
— Сър, командир Торас Редоун в момента е извън строя. Разбита е от скръб, както ми казаха.
Избелялото лице пред нея не издаде никаква преструвка, когато се намръщи.
— Не разбирам. Някое скъпо същество ли е изгубила?
Шаренас се поколеба. Не беше предизвикателство към куража ѝ — щеше да каже истината тук, както се полагаше за най-верния капитан на Урусандер. Но невинността на този мъж я уплаши… „Невинност, спечелена, изглежда, в изпускането на една верига. Виждам по-малко баща и повече дете. Прероден ли, Синтара? Наистина, и люлката е студена, студена.“
— Сър, изглежда, Хун Раал ви е казал малко за разните си мисии из Куралд Галайн. Аз само минах след него и събрах всичко, което можах, въпреки че, трябва да се каже, рядко се оказвах добре дошла.
При споменаването на Хун Раал Урусандер се намръщи.
— Той е порицан, уверявам ви, капитане. Тази война срещу Отрицателите е едно нелепо подвеждане на каузата ни. Нанесе повече вреда, отколкото полза. Този човек не разбира от справедливост, нито дори от приличие, изглежда. — Извърна се и се загледа отново на юг. Вдигна ръка към лицето си, но предпазливо, сякаш несигурен какво ще намери допирът му. — Какво имаш да кажеш, Шаренас? И защо е това колебание?
— След малко, сър, ако ми простите. Откакто заминах последния път, е имало промени.
Той я изгледа рязко.
— Съмняваш се в положението си?
„Глупак. Съмнявам се в твоето.“
— Върховната жрица вече държи висока позиция. Хун Раал ли седи в шепата ѝ? А капитан Серап? Сър, трябва да знам… кой ви съветва по държавните дела?
Урусандер се намръщи.
— Приел съм отговорността за легиона ми. — Гласът му трепереше от емоция — ако не гняв, то може би беше срам. — Ще утвърдя справедливостта на каузата ни. — Помълча. — Капитане, не ми се предлага никакъв съвет, нито го искам. Възможно е това да се промени, след като вече се върнахте. Но другите, те идват при мен забулени в обърканост и ме оставят озадачен, а след това ме карат да се чувствам глупаво, че съм бил толкова сляп.
— Нищо ли не ви казват?
— Говорят само за предстоящото бракосъчетание. Сякаш те са тези, които ще го решат!
„Аа, виждаш презрението им, значи. Така ли е вече? Праведният гняв изгубен на хоризонта, сред бели ветрове. А тук, пред мен, Вата Урусандер, побеляващият вълк с извадени зъби.“
— Сър, това, което вие бихте могли да наречете брак, те го наричат машинация. В сплитането на ръцете, както вие бихте могли да го видите, те посягат за лост. Не съюз на любов следователно. Нито на почтително отношение, вие към нея и тя към вас. По-скоро те поставят и двама ви на една и съща наковалня и от два меча искат да изковат и усучат двама ви в едно-единствено оръжие.
— За да го владеят те?
Тя почти се сепна от внезапния огън в очите му, пламък с неестествено яростна светлина. „Зъбите остават, но все пак усещам неговата… безпомощност.“ Беше ли това белег от благословията на Синтара? Бяла кожа и ослепителните пламъци на Лиосан… всичко безсмислено? Дали проклинаше тя, както и благославяше? Какви бяха пределите на тази нейна новооткрита сила и това ли беше видяла Шаренас в Хун Раал?
— Мисля, сър, че те биха искали да владеят това оръжие, дори и да знаят заплахата от несигурни ръбове, хлъзгаща се хватка и неочаквано дебалансиране, и биха го размахали здраво, без да мислят за невинни жертви.
— Както казваш — каза той рязко, — несигурно оръжие, все едно какво може да желаят или очакват. Като си помислиш, че ни виждат по този начин, командир на легион и богиня. Просто като инструменти за амбициите им. Ще говоря с нея!
Имаше предвид Майка Тъма, очевидно.
— Трябва първо да тръгнат по онази пътека, и затова ви увещават да останете тук. Сър, наистина ли беше ваше желание да… не правите нищо?
— И да се доверя на всеки вестоносец? Вие, капитане, не бяхте ли достатъчно?
— Ден след ден, сър, повтарянето на клетвата ви във вярност, в името на мира, ми звучеше все по-кухо.
„Дано това да те ужили, Урусандер. Думите се носят като облаци над прогизналия от кръв пейзаж. Може да са възвишени и благородни, но сенките им се оказват слаби.“