Исусе.
Исусе Христе.
Не беше идентичен, но бе близо. Дяволски близо.
Зъбът, който бяха извадили от крака на Ковалски досущ приличаше на един от онези, каквито имаше радостта и гордостта на музея — техният Тиранозавър рекс.
Чонг бе казал, че е невъзможно да има алигатори в каналите на Ню Йорк.
Алигаторите бяха студенокръвни.
Но динозаврите…
Последният път, когато бяха идвали, племенникът му — по онова време на шест и способен да го залива до безкрайност с факти и цифри за великите зверове — му беше казал, че…
Динозаврите са били топлокръвни.
Беше лудост.
Лудост.
И все пак…
Зъбът бе у него. Точно тук, в ръката му. Набразден, конусообразен, бял… Бял. Не кафявото на вкаменен зъб. Бял, пресен и нов.
Динозаври в каналите на Ню Йорк.
Нямаше абсолютно никакъв смисъл. Но нещо беше отхапала значителна част от Ковалски и…
Джейкъбс побягна от галерията с динозаврите и забърза към фоайето. Там имаше още динозаври: ротондата на музея се доминираше от гигантски Балозавър, издигнал се на задните си крака, за да защити детето си от два крадливи алозавъра. Джейкъбс се втурна към бюрото за информация.
— Трябва да се срещна с палеонтолог — каза задъхано, хващайки плота и с двете си ръце.
— Сър — каза младата жена зад бюрото. — Ако само се успокоите, аз ще…
Джейкъбс изрови болничната си лична карта и я хвърли на бюрото.
— Аз съм лекар — каза той. — Спешен медицински случай. Моля ви, побързайте. Трябва да поговоря със специалист по динозаврите.
Човекът от охраната вече се бе доближил до бюрото, но младата жена го задържа на разстояние с очи. Тя вдигна една черна телефонна слушалка и набра някакъв вътрешен номер.
Пиезоелектричество.
Това трябва да е отговорът, помисли си Лъдлъм, докато гледаше пулсираща зелена светлина.
Пиезоелектричеството бе генериране на електричество в кристали, подложени на налягане. Навремето бе прочел геоложки доклад на тази тема. Небостъргачите в Ню Йорк са най-големите в света, а и на това място са струпани в по-голямо количество, отколкото където и да е другаде. Тежат десетки хиляди тонове и цялата тази тежест се поема от подпори, забити в почвата и пренасящи налягането към скалите долу. Пиезоелектрическите изпразвания предизвикваха отблясъците светлина…
…и може би, само може би, доста повече от това.
— Дявол да го вземе — каза Дейвид Лъдлъм, палеонтологът, съгласил се да говори с д-р Джейкъбс. — Дявол да го вземе.
— Това е зъб от динозавър, нали? — попита хирургът.
За момент, обръщайки зъба отново и отново, Лъдлъм не каза нищо.
— Определено зъб от терапод, да — но не точно тиранозавър или нещо, което съм виждал досега. От къде, за бога, го намерихте?
— Извадихме го от крака на един човек. Беше ухапан.
Лъдлъм обмисли думите му.
— Ухапаното — беше ли като откъснато, ето така? — той направи жест със свита в шепа ръка.
— Да… да, именно така.
— Така убиват тиранозаврите, дотук съм съгласен. Смятаме, че са нанасяли една единствена масивна захапка, отскубвайки огромно парче плът, след което просто са се оттегляли и търпеливо са чакали жертвата да умре от загуба на кръв. Но… само че…
— Да?
— Ами последният тиранозавър е умрял преди шейсет и пет милиона години.
— Сблъсъкът с астероид, да, зная…
— О, астероидът няма нищо общо. Това е само популярен мит; няма да откриете много палеонтолози, които го подкрепят. Но всички динозаври са били изчезнали до края на Кредния3 период.
— Този зъб ми изглежда пресен — каза Джейкъбс.
Лъдлъм бавно кимна:
— Да, изглежда е така. — Той погледна Джейкъбс. — Бих искал да се срещна с вашия пациент.
Лъдлъм тичаше по посока на зелената светлина.
Краката му изгубиха опора.
Падна със страшен плясък, разпръсквайки навсякъде кафеникава вода. Клемите на батерията във фенерчето му изсъскаха.
Лъдлъм бързо се изправи.
Светлината все още беше там.
Той се хвърли към нея.
Светлината трепна и изчезна.
Лъдлъм се блъсна здраво в слузестата бетонна стена.